One year later: Sketches of Europe's Northwest

Precisely one year ago I embarked upon one of the most exciting trips in my life. I called it "Sketches of Europe's Northwest" and published something between a photostory and a diary on Facebook, in the context of Brexit. At long last I found the time to compile all Facebook posts and Instagram pictures from the trip in one place and I'm offering them here. It was an unforgettable experience. Maybe it is even better that I am putting this together now, one year later, because it gave me the chance to go over these moments again. Captions are above each image. Click on image for larger version. Enjoy!

Travelling to Paris, France from Sofia International Airport.

19 August 2016 · Sofia

I am off to Paris, Belfast, Bristol and Cornwall on a ten-day trip which I am dubbing #SketchesOfEuropesNorthwest. I am going to cross from the hot, dry, yellow, azure, summery Southeast of the continent to the lush, green, grey, humid and refreshing Northwest. Two diametrically opposed but complementary faces of our cherished common European space - now rattled by a perfect storm of internal and external challenges.

The issue of Brexit cannot but be my silent companion along the way. After all, it is one of the secret reasons for which I chose to head northwest in the midst of an exuberant Balkan summer. Does Paris actually care about Brexit; is it simply gloating or it can’t wait to assume financial powers from London? What about the future of the Good Friday Agreement for Northern Ireland? Do unionists in the country regret voting to remain in the EU, now that there is renewed talk of a united island by nationalists? The Southwest of England: Bristol, home of some of my favourite musicians, massively elected to Remain (62%); nearby Cornwall saw a 56% Leave vote. Why so?

Apart from just exploring novel and long-yearned corners of Auld Europe, the restless type that I am, it is the simple, human answers to the above questions that I will be looking for, in word and in image. Stay tuned!

Невъзможната лекота на Бургундия

Morey-Saint-Denis

Боже, кога за последно пих Бургундия? Декември месец в Ню Йорк, когато Пифа извади Gevrey-Chambertin от 1999. Мокри чорапи и мед. A godsent. Това сега тук пред мен е Gevrey-Chambertin на Philippe Leclerc, 1er Cru les Combeaux Moines, 2011. Flashback, flashback. Мозъкът щрака, щрака. Не се бърка този аромат, тази мекост, тази топлота надолу по гърлото. Наоколо е чудо на чудесата. Леката и невъзможна, приказна Бургундия, е тук пред мен. Есенна, жълто-оранжево-кафява, мъглива, слънчева, аристоркратична, дъбова, плесенясала, подземна, лазурна, чиста, скъпа, отворена, твоя.

Gevrey-Chambertin. Nuits-Saint-Georges. Vosne-Romanee. Savigny-les-Beaune. Имена на селца като от приказка. Всяко дава и вино с контролиран географски произход с марка – името на селцето. Митични, магически за любителя на вино, както Сен Мориц и Шамони за скиорите или Монте Карло и Лас Вегас за любителите на хазартните игри. Да, виното е тръпка и мания, пристрастяваш се – към вселената, която то носи със себе си. А Бургундия и нейните селца, лозя, разделени от каменни зидове, хората ѝ – тя е върховния източник и цел на тази мания. Аз вече в това съм убеден, след този сюблимен есенен уикенд в чутовното пространство между Дижон и Бон, наречено Кот д'Ор – северната и най-великолепна част на Бургундия.

To Gotham and Back Again: Един трип до Ню Йорк (и Бостън)

Не бях планирал ходене до Ню Йорк. Но то се случи след спонтанна уговорка с Петар Гошев, стар софийски другар, един летен ден на септември в София да разцепим The Big Apple за Нова година. За съжаление на мен и на Гошев, на него не му дадоха виза (държавата САЩ си има свои разбирания за туристи и потенциални емигранти), но аз отидох - за петнайсетина дни, от средата на Коледа до началото на януари, на гости на приятели. Това е един софийски разказ за Ню Йорк. С него искам да ви накарам да отворите съответните уебстраници, да запазите самолетни билети и да посветите една-две седмици от живота си на този град. По възможност с отскачане до Бостън.

Gotham е имагинерния град от филмите за Батман, но нюйоркчани обичат да наричат града си така. Според мен звучи добре, макар че градът далеч не е така noir. Но я има тази непредвиденост и наситеност във всяко нещо, екстремностите на черно и бяло; синьо и зелено; на вятър и слънце и сняг; на пари и бедност; Среден Манхатън (Midtown Manhattan) vs. Бушуик (Bushwick) в Бруклин; джаз за двайсетина човека в Уест Вилидж (West Village) и електронно парти за пет хиляди в склад на Нюйоркската полиция (NYPD) в Уилямсбърг (Williamsburg); най-добрите барове и ресторанти в света и най-лошите хотдози ever. Gotham. Или просто Ню Йорк Сити.

Отидох за ден и половина и до Бостън, Нова Англия. Нямам много впечатления, но според мен си струва пак да отида. Уважих кампусите на най-добрите университети в света, истински омари и отлични комбинации между ирландско уиски и местен ейл. Бостън е само на четири часа с автобус от Ню Йорк.

A meet with the Prokupac

Time has come for my serious meet with Prokupac. It is a native Serbian red variety mostly grown in the central part of the country. In Bulgaria, we never associate Serbia with wine, and when we do we think white: Smederevka or Karlovački Rizling at the Exit Fest in Novi Sad, or Krstač  for those spending more time in the country, for that matter.

I tried a number of Prokupac wines in my Serbia travels over the last year. I was impressed by the combination of vigour, elegance and rusticity. Of course, it's different when you're home and the wine you chose to buy is all now at your disposal for a serious scrutiny.

I am trying the 2011 Prokupac by Vinarija Ivanović, Aleksandrovac, 14%. I bought the wine in Belgrade in May of this year but waited for the autumn to settle over the Balkans in order to try it in the more appropriate of atmospheres. This is medium to light bodied and quite the choice for September or even August, if we have to fall for those season/wine considerations. But it's 6 degrees centigrade in Sofia now, and the juice is just perfect. It displays wild plum, raspberry and redcurrant on the nose, and a bit of oak. I decanted it and waited for only half-hour for this, but for a 2011 Prokupac I think it's okay. On the palate the acidity is pleasing; it's again the redcurrant. What makes this special is the saltiness and the coffee nuance in the aftertaste. Rustic, red Balkan openness on a powerful display.

A less known Piedmontese red

One of the bottles I brought from my Po Valley quest in Italy is now on the table. I never imagined Piedmont had such an abundance of autochthonic grapes. Barbera, Dolcetto, Nebbiolo from the reds and Arneis and Moscato from the whites are somewhat well known. But this Freisa was a nice surprise. It was recommended to me by an old Turin lady who caught me trying wines in a Turin wine shop and felt obliged to suggest some less known vernacular beauties.

The Freisa wine is light-bodied, a bit carbonated at times and generally produced around Turin, in Monferrato and Langhe. This one is Balbiano Freisa di Chieri Secco Vivace 2011, DOP (Denominazione di Origine Protetta), €8.50. Secco means dry, so obviously Freisa has sweeter expressions, and vivace is lively - they're hinting at bubbles. It's from Turin region: Azienda Vitivinicola Balbiano is based in Andezeno, near Turin. Plum and redcurrant and forest fruit on the nose, a bit rustic, reminds of a young Tuscan Sangiovese. On entry it's light, a little frizzante/bubbly, the plum is what I feel at once, with redcurrant and morello cherry around. Low tannins and typical Apennine acidity. I like it. I think this is a great wine for the summer to enjoy with salty Italian antipasti such as prosciutto and the hard cheeses (Parmigiano Reggiano etc.).

Moments of a Po Valley quest, with wine notes

The truth is I don’t want to write a travel story. I want to write about sporadic moments that left a mark in my mind and heart in this quest of the Po Valley, and beyond, that I made. Many of us have visited Italy and have their own personal experiences in that country. My thing will be honestly brief, random, un-touristy, oenocentric and accompanied by images. Italy is never something so fabulous to discover; but I realise now I love Italy so much that in the end here I am in front of the laptop on a Sunday, one week after I came back to Sofia, writing about it.

                                          Photo: http://olive-drab.com

Why the Po Valley, or the Padan Plain, the vast lowlands in the north of the country along the Fiume (River) Po, linking the Western Alps and the Adriatic? This area, including the regions (from east to west) of Emilia-Romagna, Lombardy, Piedmont and tiny parts of Tuscany and Liguria, is notorious for its industrial development, often branded as the motor of Italian economy. It is. But it is also home of the best Italian wines and cuisine, and the industry is conveniently away from the living space of people, even away from the traveller’s eye in a, say, Turin-Milan train. The natural beauties are everywhere. It’s the Alps, the Apennines, the plain, the Po, the maize crops, the vineyards that make the landscape. And the beautiful cities make it complete.

So why the Po Valley? First, because I never fully explored Italy’s north and its wines; second, because I was to meet some college friends; third, because I did my master’s studies in Bologna precisely ten years ago and I needed this trip at some point to see how ‘grown up’ I was; and last but not least, because Italy as an idea and a congregation of emotions and experiences is for me one of the best places to visit. Blame me for my bias. Following is a collection of momentary impressions from the Po Valley, in a chronological order, which I thought were worth ‘putting on paper.’

For the London people, the 2nd festival of Bulgarian culture is on in November

The website presentation is cool, and I think it was high time the Mission London prejudice faced some substantial address.

Take a look at the programme here.

Snapshots of Bruxelles/Brussel

Something like an hour to get out of Brussels International. Friendly signs and fast conveyors make you feel you are moving at a remarkable speed, but in fact you have the feeling this is your first clash with the corridors of Brussels.

I know the Brussels approaches from the south, from Charleroi. This is new.

Flashback: French rather than Flemish.

Flashback: They don’t care about languages.

Meeting old friends and nice people from around the Black Sea. We are here to devise ways of better communication with the Corridors. I see it that way.

Brussels Louise, a bit up north, the buildings are just like Knightsbridge, tall, red and intrusive, are we in London?

Bilingual. Bruxelles/Brussel. Art-Loi/Kunst-Wet. Vin/Wijn. Huîtres/Oesters.

Armenia-Macedonia 4-1, Azerbaijan-Austria 1-4, BiH- Luxembourg 5-0, Slovakia-Russia 0-1, Turkey-Germany 1-3, Romania-Belarus 2-2, Netherlands-Moldova 2-0, Belgium-Kazakhstan 4-1, Serbia-Italy 1-1, Greece-Croatia 2-0, Montenegro-England 2-2

Friendlies: Ukraine-Bulgaria 3-0

Lots of coriander, salmon, duck, beetroot, tomato, butter, goat cheese, parsley, cream.

Pays d’Oc as a major attendance on the wine front. Is Languedoc a new fashion in Brussels or is it just a solution to priciness?

Taxi driver an old black man of 40-50, no seat belt, bumped TWICE into the car in front of us, almost got sued, jumped a red traffic light, made a traffic jam at a small street, had no change to give us, we got out, he came back in 10 mins to collect cash, I hope he reached home safely.

Refusal to be let to a black party. At the club, we were just told, “This is a Black Party”. Kind of racist, isn't it?

Belga cigarettes, package of 25.

Bar “King” just beside the hotel, near Louise/Louiza. A Bulgarian Roma waitress with perfect French and Bulgarian Roma friends. Had a bunch of Chimays and Duvels at a place where Brussels expressed itself at its best.

I seldom get attached to a city.

Alsace wines

They were not as friendly as I had been told. They simply were living on on this blessed bit of the earth, self-sufficient, reflective, sometimes happy with the visitors going by along the Vins d'Alsace route. They needed a spur to start talking.

I visited Strasbourg and Riquewihr. I tried Sylvaner, Pinot Blanc, Pinot Gris, Gewurztraminer, Muscat and Pinot Noir. The complete afternoon experience is called Sylvaner. Very unpretending, light wine. Acidity is mind-shattering in all Alsace wines. Especially in Pinot Blanc. You should have Sylvaner on its own. But do pair the Pinot Blanc with some fresh salads or baked Alsatian flam (a kind of pizza but the original version boasts only cream, onions and at times bacon).

I was not impressed by the Rieslings. I like the German breeds more. Yet the lady serving us at one tasting got hurt after I said I didn't appreciate the Riesling much. Indeed it was wayward, escaping the nose and the palate, somewhat freaky Riesling, an ephemeral one. She drew out a 1990 'no-oak' pearl in half-bottle. I was stunned. It was something honeyy and elixir-like, I didn't expect a white would stand such years (though Rieslings love to sit by for some years).

I dived into the Pinot Gris. This is true Alsace. I rarely find such balance between fruit and minerality. Freshness is always present, as I said.

And the Pinot Noir is so tannic! Quite unusual for this grape... Yet there, there everything works for itself.

I love Alsace and I will be there again. I didn't take full advantage of the castle side. Do go and eat it, Alsace is unique.

Сещате ли се оная класика?

Сещате ли се оная класика? Първи август, посока "Цариградско шосе", магистрала "Тракия", Траянови врата-Паза-Майнатаун-Стара-Нова-Бургас. Атанасовското езеро отдясно, мората отляво. Созопол. Ето аз вчера се насладих, със стари, стари приятели. На Черноморец сме. Къщата е голяма, със северна тераса, двор, книги на Ремарк, матрьошки и броеве на Burda от 80-те. Днес е наред най-доброто шкембе в държавата - кръчма "София" на созополската автогара.

Istanbul

Kurukahveci Mehmet Efendi of Istanbul is the Bordeaux of Turkish-style, cezve-prepared coffee. Bosnian, Macedonian and Serbian versions are fruity values of the New World.

Една синя, зимна тръпка в Белгия

Отидохме на мач на „сините” за два пълни дена, нощни изморителни полети, с не много очаквания, а видяхме една зимна Европа, едни хубави градове и едни хора, които са досущ като нас и мислят за доброто изкарване точно като нас. Може да звучи прекалено, но за първи път почувствах, че Желязната завеса е паднала и ние сме част от един континент.

Решението за гостуването на „Левски” в Гент беше взето единодушно още през септември. Евтините полети на WizzAir до Brussels Charleroi и фактът, че мачът беше точно между два полета (те по принцип са през ден), просто не ни остави причини за размисъл. Тръгваме аз и Исен, стари люлински левскари, видели гостувания от сорта на „Литекс” 1998-99 (равенства), „Нефтохимик” 1998 (загуба 0-3) и Пловдив (финалът за купата срещу „нафтата”, 2000, 0-2 за „сините”). Осемдесет евра на човек и си в столицата на Европа.

Летището „Шарлероа” е доста на юг от Брюксел, може би 70-80 км. Тръгва се от София в 6.00 и си там в 8.00. От 20 градуса на „София Враждебна” кацаме на -1 градус на „Брюксел Юг Шарлероа”. Сняг прехвърча и поляните наоколо са бели. Около 2/3 от самолета са сини фенове на групички. Има всякякви хора – студентчета, бизнесмени, туристи. Песни на „Левски” почват да ехтят в самолета при приближаването към Брюксел.

Хващаме влака за Брюксел, за да се потопим в този уникален град. На мен лично идеята да посетя този град никога не ми е хрумвала – асоциациите са „евробюрократи”, „скъпотия”, „изкуствен град” и т.н. Не е така. Градът не е нещо върховно, но си има своите моменти. Има типичните фламандски фасади и новите стъклени сгради, малките улички, адски скъпите и неимоверно евтините ресторанти, коледните базари с греяно вино, задушено зеле и картофи с бекон и сладкишите. Пробваме бретански стриди от Нант с бяло вино на един от тия базари. През цялото време търсим и намираме типични брюкселски местни кръчмета, които не са място за туристите, а за местните. Там пием бири trappist – Chimay и Duvel – и традиционни светли като Leffe и Jupiler (Leffe имат и блондове). Цените в тези локали са напълно приемливи – около 2.50 евра бирата и 7.50 евра ½ литър наливно френско вино. Хитът на Брюксел за нас беше едно Cafe du Theatre, еквивалент на „При писателите” от едно време в София – беше посетено от местни артисти любители на чашката, квартални двойки, раста маниаци и заблудени туристи като нас.

Прави ми впечатление, че в Брюксел по-говоримият език е френски. Макар че знам, че градът е разделен между валонската и фламандската част на Белгия, струва ми се, че френският царува там. Или може би само в центъра е така. Но имената на улиците и надписите по градския транспорт са и на двата езика. За първи път съм в град, в който всичко е на два езика. Живял съм в Сараево, бил съм в Мостар, Прищина. Те са разделени градове (или били са мултикултурни, но после са били разделени), но там езикът вече е станал жертва на географското разделение, което пък е следствие на политическо решение. В едната част на тези балкански градове се говори на единия език, в другата – на другия. В Брюксел на никой не му пука на кой език ще го заговориш. По-късно в Гент, който е навътре във Фландрия, попитах хората какво мислят за Белгия и за бъдещето й, предвид че нямат правителство вече с месеци и се говори за разпад на държавата. Всички казваха нещо от сорта на „Е да, ние винаги си имаме проблеми, но Белгия винаги ще съществува и ще бъде една от лидерите на Европа. Ще се разберат”. И това го казват фламандци, които според международните новини най-много искат да се цепят.

В Брюксел студът е труден за пренебрегване дори за балкански субекти като нас. Главната ни идея е разходки, разузнаване и снимки, но през един час, час и половина просто трябва да влезеш някъде за по чай.

Хостелът е почти като хотел. С тая ралика, че в общата баня душът е на принципа на умивалник на летище – натискаш един бутон, потича затоплена вода отгоре и след известно време пак трябва да натиснеш, защото спира автоматично. Но като цяло беше евтино (26 евра на човек за двойна стая, 18 за осморка), на много централно място и много чисто. На когото му се налага да ходи в Брюксел – казва се Sleep Well.

Пеша до гара Bruxelles Midi/Brussel Zuid на студа на другата сутрин. Чакат ни Гент и „сините” момчета! Взимаме по бира и се качваме на влака. Той минава през Аалст, домът на един отбор, който отстрани „Левски” в евротурнирите преди десетина години. Не вещае добре това, а и така се случи – паднахме от „Гент” с 0-1.

Но времето, прекарано в средновековния град Гент, си струваше. На най-големия студ, на 10 минути от гарата пеша, вече трябваше да се приютим някъде. И къде да попаднем – заведение на двама застаряващи фенове на Гент, съпрузи, на стената шалове и най-новия календар. Жената не знаеше английски, но мъжът беше истинския Странджата. Така ни се зарадваха, а и клиентите, че се завърза дълъг разговор, включващ история на „Левски”, история на „Гент”, история на футбола, разстояние София-Гент, времето, трамваи до центъра, трамваи до стадиона, “Good luck! –Good luck!” После се пуснахме по центъра, който през цялото време беше огласян от напевите на „сините”. Всички бяха на отделни групички и се радваха на предстоящия мач и на снега. Ние минахме през още няколко заведения, разпитваха ни с интерес, упътиха ни към стадиона. На стадиона беше пълно с левскари, смешани с местните по местните кръчми. И двата отбора са сини, и това като че ли имаше значение. Пиехме бира и обсъждахме, прогнозите варираха от 3-0 за „Гент” от тяхна страна до 0-2 от наша. Адски гостоприемни и свежи фенове. Възхищаваха ни се как може толкова много от нас да сме дошли на това време, на 3000 км от София. А на стадиона бяха левскари от София, от Франция, от Германия, Холандия...

След мача едни момчета студенти от Кьолн ни хвърлиха до Брюксел с кола. Нямаше нощни влакове и те един вид ни помогнаха. А в Брюксел попаднахме случайно на някакво интернационално парти. Две унгарки, уругвайци и местни, събрали се в едно студио и свирят на китара и ударни инструменти. Ние дочухме от улицата и почукахме на вратата. „ЕЕЕЕ случайни посетители, заповядайтееее!” И се почнаха песни, до сутринта, до самия ни полет. От Rolling Stones до Chambao. Слава богу, че успяхме да стигнем до „Шарлероа” на време в тая зима...

Пътувам постоянно по Европа и се срещам с всякакви хора, хем по работа, хем туристически трипове и гостита. Тази година така се случи, че не минават две седмици и пак съм на път за Лондон, Берлин, Париж, Виена, Белград, Сараево... Отношението на футболните запалянковци в Гент, които наистина чувстваха нужда да ни разпитват и ни възприемаха като рядка находка, и лудото спонтанно парти в Брюксел ме накараха да си помисля, че ние отдавна сме една Европа. Само все още тук не го осъзнаваме.

Париж в пет кадъра

Pont de Bir-Hakeim. Десет вечерта. Сена тече тъмна бавно под мен, а на североизток се извисява Айфеловата кула. Осветена е в жълто-оранжево, но от време на време сребрист лъч пори небето хоризонтално от върха й, като стрелка на компас.

Айфеловата по принцип не е заветната ми цел, но това е първият ми момент на съзерцание след многочасов път от София. Бяхме предупредени от медийния поток за небивали стачки в Париж и Лион, но де факто нямаше никакъв проблем. Просто пътят от София до Париж е дълъг, дори и с Air France. От време на време преминава увеселително или транспортно корабче под мен. Париж е тих и отворен. По пътя от хотела до моста минавам покрай множество малки ресторантчета, в които парижани похапват и се наслаждават на хубаво вино. Невероятната култура на вечерния cool, това никой не може да им го отнеме.

Le River Palace. Това е корабче-ресторант, дебаркирало на Port Javel Haut. Тук е обядът, организиран като част от конференцията, която посещавам. Изведнъж Le River Palace тръгва на север по Сена. Около нас се сменят невероятните гледки на Париж, докато ни сервират френски специалитети с бургундско вино. Кулата, d’Orsay, Лувъра, мостовете...

Сервитьорките са като на модно дефиле, походка, маниери, едната е азиатка, две французойки, едната с черна къса коса, другата с руса дълга. Организаторът на конференцията обяснява на колежката ми по маса от Китай: “This is the EU’s soft power”.

Belleville. Дълга улица в североизточния Париж, но близо до Сена, успоредна на реката. Царството на различните култури и графитите.

Няма туристи и съм в стихията си – снимки под дъжда и изследване на малки непознати улички. Луц, приятелят на Искра, ми препоръча предишната вечер да мина оттук и съм му благодарен. Това е истинския Париж, този, който търсех още от София. След дълга разходка изпивам чаша Aveleda, младо португалско вино, в един португалски изоставен бар. Френските вина пробвам при всяка възможност, но сега Aveleda-та ми идва прекрасно.

Place d’Italie. Югоизточен Париж, на левия бряг на Сена. Наблюдавам как местните дядовци задълбочено играят петанк. Усмихват ми се като ги снимам, отвсякъде получавам Bonjour, bonjour!

После се пускам на юг по уличките и попадам на малко кафене с надпис Guinness над вратата. Вътре въодушевени парижани гледат ръгби мач от местното клубно първенство. Всичко е пълно, няма места на бара и затова питам парижаните може ли да седна на тяхната маса. Те си мислят, че съм англо-саксонец, и ме разпитват чрез парламентьора си – единствения говорещ англиийски техен другар – от кой ръгби отбор съм в Англия. Като разбират, че съм от България и обичам футбол, интересът им затихва. Възобновява се с пълна сила, след като почерпвам цялата маса с по едно питие. Цените са съвсем нормални в южен Париж. Навън бичи страшен дъжд и не ме пускат да си ходя, а трябва да си взема багажа от хотела вече...

Paris 11ème arrondissement. Пазарът е луд и претъпкан в тази слънчева, но студена неделя.

Хапваме хляб и кроасани с Искра, Луц, Емо и Милена и пийваме кафе в едно кафене до пазара. После се мушкаме в тълпата и купуваме грозде, смокини, фурми, сирена и пастет от маслини. В един бар до пазара се случва класиката за неделя по обед в Париж – огромна опашка за стриди. Току-що докарани от Нормандия, те се ядат сурови и се прокарват с Мускадет (бяло от долината на Лоара). Нареждаме се и ние. Наблюдавам как майсторът сръчно отваря стридите със специален инструмент, инсталиран на тезгяха пред външния бар. Вкусът на океана ме разтърсва. Напомня ми за Галисия. Това нещо е уникално... После следва Place des Vosges, Нотр Дам и RER B за „Шарл де Гол”.

Bulgaria Occidens

Препоръчвам на всеки софиянец с кола да я приготви и напълни със семейството или приятелите си за една обиколка на софийската околия на запад от града. Много красиви природни благинки, много противоречиви пътища, много диалекти (във всяко село различен) и в крайна сметка, много як трип е.

Нашият маршрут: Брезник, Трън, ждрелото на Ерма, с. Банкя, Режанци, Конска, Бегуновци, Гигинци, Църногорския манастир, Калотинци, Врана стена. Това са шопските общини. После на юг почва община Земен. Макенца до мозъка на костите си.

В Трън като им кажете, че сте софиянци, и се разтапят. А ако знаете, че на картофите викат компири, ваши са. Аз купих едно кило компири, едно лук, едно домати, едно чушки, две краставици и една шепа люти чушки за 5.30 лв.

На поляната в началото на ждрелото е малко комерс, но е ок. Имаше две коли, едната пернишка, едната Софийски окръг, освен нашата. Семейства некви. Нема риба със сигурност във вировете. Имахме въдица и висехме доста. Добре, че трънчаните ни продадоха пържоли и домашна гроздова.

Селата в тоя край избиват рибата. Май затва не фанахме. Луди луди луди шопи. От север на юг диалекто се сменя кат на кестен наесен листата!

Гигинският манастир, официално Църногорски, е кръстен на огромния хълм, издигащ се над всички села наоколо. Хълмът се казва Църна гора. Манастирът е бил преместван няколко пъти. Последно е въстановен през 1993 г. А храмът на Св. Дамян и Св. Кузма в него е доста стар – от началото на 19 в. Бяхме точно на Преображение там, по стар стил. Ядохме по рибена чорба в чест на Преображение Господне. Имаше италиански туристи, а свещеникът говореше перфектен английски.

През жегата и Запада се добрахме до Струма, след километри пътуване на юг. Струма, Струма, наша реко... Един бивак и тука. Разговор с една баба, която тераше три крави напред и назад покрай наште палатки. „Е бе бабо, не ти е жал коа знаеш дека ке ги утепеш добичетата?” „Шо да ми е жал бе, сине, яз за тоа ги гледам”. А я слушат... Квот каже тва прават. Сино й полицай на Владая...

Земен е приятен градец с много свежи хора. Дедовците се собират пред главната кафана сека сутрин, има поне 30-40 дедовци читат весници и дискутират международната ситуация. И таа в Земен, естсествено.

Жабляно, Лобош, Радомир. В Радомир има парк. Ние имахме изостнали кюфтета на скара от миналата вечер, и решихме да закусим в радомирския парк къмто 11 сутринта. Неповторимо. Някой от вас ако го е правил, или дори си е представял, че ще закусва кюфтета в радомирския парк, нека се обади да обсъдим наградата 

Поздрав на Западна България!

Търси се: Карта на Белград

Вчера в София се видяхме с един стар приятел, на по weiss bier, да обсъдим политиката, приятелите, пътуванията. Ще ходят с приятелката му в Белград за този уикенд. Споделих моите въжделения и съвети за този град, който е моят втори дом. Искахме да купим карта на Белград, така че да му обясня нагледно нещата.

Няма карта на Белград в София.

Има на Прага, Солун, Лондон, Париж, Виена, Скопие, Вилнюс. Има на всякакви градове и държави на хиляди километри оттук. Претърсихме всички книжарници и сергиите на Славейков. На Белград няма. Прекрасен град, който българските туристи все повече посещават. Съседна държава, през която всички минаваме на път за Европа, когато сме с кола.

Имаше карта на Сърбия и Черна гора. Само в отбрани сергии.

Не знам дали в Белград има карта на София, но това е абсурдно като цяло. Можем ли ние балканците някога такива елементарни неща да направим by default?

Македониja

Ќе одиме на југ во Македонија од Софија, кон нашиот Благоевград, кон Солун, кон сонцето и морето за тој 6. мај, Ѓурѓевден, 2010. година.

Едваj што го фативме последниот автобус од софијската централна на југ, и ето не во спомениве. Празници се, се е резервирано. Ама појдовме на југ кај нашето студентство јас и бате Ексо, цимерот мој славни од Дубај, кој што сега има дојдено за некои тривиални ствари во таа тривиална Софија, ама за Македонијава има мерак!

Благоевград, јаране стари. Ма така е различен. Има толку нови кафиќи, фазони, чувства. Стара кафана крај река, под мостот. Underground, ама празен. Шо те боли. Многу коктели во Рокхаус, најдобар Мохито, који што сум пил после Лисабон, во Мемо до Рокхаус.

Возот за Солун е на време. Го фативме без проблеми, полн беше. Си патувавме до тој Солун како до Цариград. Сaат ипол на граница. Европска унија. Не можав да поднесем, едно време полудев. Ништо. На крајот ми погледнаа личната карта од дистанца, не ја ни провериа и ајде, оди сине.

Солун е една убавина, која сум чекал да видам со години. Еве ја сеа пред мене. Уличките се мали и стрми, смоквите миришаат дури и во мај, морето... То се гледки, који не се баш толку сензација, ама на срце се ми. Може само балконите се ми сензациjа. Балконите солунски се насекаде и гледаат те од горе насмеани!

Ги најдовме сите места во Солун. Прво се прошетавме по долниот град, нема да ги опишувам убавините таму, ги знаете. После мало одевме нагоре. Кај тврдината најдовме најдобриот кафиќ. Прави солунчани го држеа и си работеа, не распрашуваа за София шо и како. Конобариците им беа од Атина. Вика една, нема да се вратам во Атина скоро... Солун рула 

После се спуштивме до Лададика по малките уличиња. Малки куќички и мотопеди и мирис на море, коа ќе се симнеш во тој Солун. Красно...

Τσινάρι. Цинари. Средба на три уличиња, на сека улица кафана. Си го проведовме целото попладне таму. Запамтивме и за другиот пат.

Лададика не поема. Прво луд джез, после музика која ја идентифицирав како рокендрол . Будали солунски, немате идеја 

Цао Солуне, ево нас на воз за Београд!

Само што се симнуваме на прв'та станица

– ГЕ
- ВГЕ
- ЛИЈАААААААА!!!!

Едваj ни пуштиа од воз. Добро што побегнавме. А Гевгелија... Гевгелија беше нешто мило и посебно!

Се најдовме со најголемата будала на светот - Душан, старио софијски гевгеличанец. Се најдовме со Коста, со Кире, со Горан, со Ѓургица, со Ивана, со Магда, абе се напраивме партал во тој прекрасен мој град Гевгелија! Ве сакум, другари мој, дојд'те ми уф Софија!

Ајвар, лутеница, летен ајвар, домашен ајвар, домашна ракија, домашна мастика.

Струмица, шопска, Скопско, помфрит, комбе, граница, „Не сте се пријав'ле бе!„ „Е шо да прајме?„ „Ајде ојте.„ Добре дошли во ЕС, нема автобус уд Петрич, фанааме последнио уд Сандански.

Моја Македонија, те сакум.

София и Истанбул

А е луда събота в София. Моя град го обичам, особено когато през март е 25 градуса и е слънце, и всички се мотат навън без причина.

Орхан Памук пише в романа си "Истанбул", че ние от изток понякога възприемаме собствения си град прекалено много от западна гледна точка. "Тъгата" на Истанбул се крие не само в упадъка на Османската империя, но и в нагласата на самите истанбулчани, умореният им опит да се видят през западните очи, да се европеизират, но не на всяка цена, защото винаги ще го има Босфора, и малките улички по Бейоглу и Нишанташъ, и ферибота до Юскюдар, и дървените конаци, и вилите край морето.

А моята София сега е нещо като един по-малък, типично източен Истанбул, който от време на време е сполетяван от западни проблясъци. Радва се на пролетта по своему. Има предимно много скъпи и много евтини коли по улиците, средни рядко. Мирише на дюнер по "Витошка", но има безброй кафета с маси на нещо като дървени платформи, стигащи почти до трамвайната линия, с цени като във Виена. Има много красиви жени по улиците и в колите, някои определено са си придали по-"източен" вид с помощта на модерната западна хирургия. Има англичани, гърци, жабоци и испанци, които пазаруват като луди и коментират жените и планината Витоша. Има футболни фенове, защото днес е дербито на града - "Левски"-ЦСКА.

Когато погледна моята София не през западните, а през моите очи, тук и сега, тя е много, много различна, в този хубав пролетен ден.

London Loves

London Victoria. Нахлувам в потока от хора, знаци, мириси, настроения. Червените тухли ме чакат, чака ме Buckingham Palace Road на север към Парламента, чака ме ‘LOOK RIGHT’, чака ме Newsagent’s с чисто нов Guardian от сутринта, чака ме приветливият Green Park с тичащите за здраве англичани и бездомниците си, чака ме Темза с морския си дъх, в прилив, отгоре Биг Бен сърдито гледа туристите, чака ме Whitehall, към Трафалгар, отляво една от любимите ми кръчми Lord Moon of the Mall на Wetherspoon, къри и ейл за 6 лири, Would you like sides to that dish? WTF give me the curry and ale, забравил съм им звънливия акцент и имената на поръчките, а само една година, чака ме и the London tube, особено Piccadilly Line и Northern Line и Victoria Line, тесни, ниски, вече Evening Standard е без пари, раздават на влизане, преди една година London Paper и London Lite рутеха, ама сега ги няма.

London Islington. Съшият е, същият, спокоен, пак тълпи, но по-малко отколкото долу на Лестър, тоя път без Angel station на идване – Highbury & Islington и автобуси. А Дългия и Яна ме посрещат като цар, учат за изпит за settlement, но имаме домашна ракия в тази уморена вечер за мен след 5 часа кръстосвания по моя Лондон.

London Hackney. Изпитът е успешен! Невероятна английска закуска в най-якото местенце на границата между Islington и Hackney, поръчвам си пълна закуска със: sausage, egg, bacon, baked beans, hash browns, mushrooms, black pudding, за пиене чай, слагат мляко вътре без да си искаш, после отиваме на гости на Надя, на две минути пеша, приятелка на Дългия и Яна, Алфи, малкото й синче, ни разказва играта, няма такава лъчезарност в градината на една къща в северен Лондон, Carlsberg и Budweiser разсейват студа в този прекрасен ден,

а аз оставям моите северни лондончани на мира и тръгвам на юг към Сити с план за пеша до Ковънт гардън и Лестър Скуеър, само 10 мин с автобуса, в автобуса някой е заебал празна бутилка бира и от втория етаж, където съм аз, при един по-рязък завой, тя се изтърколва надолу по стълбите до първия, шофьорът почва да псува: „Мама ви деееба ееееей, не се ли научихте, че нема алкохол в автобусите, писна ми, ше се откажа, ШЕ СПРА! (Fuck all of you, can’t you fuckin’ know there’s no alcohol in those buses, I’m gonna give it up, mate, I’m gonna stop…) Тръгва да спира, изведнъж отдолу се чува гласът на жена: „Взех я, взех я, ето ше я хвърла, продължавай”. (Here, here I’ve got it, just roll on, mate!”), и това към 4 следобед, а бутилката се тряскаше като на сватба по тия стълби...

Bank. The Thames. Fleet Street. Старата кръчма Ye Old Cheshire Cheese отдясно, поръчвам йоркширска пшенична, естествено, London School of Economics, взимам 4 ейла Old Speckled Hen и изчаквам Шеймъс да излезе от библиотеката, старото бруклинско куче прави магистратура сега пак тука, почти 3 години след нашата специализация, същия изрод, живее в северен, ама баш на север, Turnpike Lane, вика айде утре елате у нас на парти, естествено, после може нещо Camden, рок концертчета, тва онова.

London Holborn. Най-накрая идва Савина, винаги тук се срещаме, Abbott ale за мене и водка за нея в най-близкия пъб, после отиваме при Шеймъс, нищо от парти, една надрусана квартира с луд англичанин от Девън (на юг, на морето, на югозапад от Лондон), един тийнейджър италианец с беден английски, но все пак странен трип, поне прибирането е така, тия лондонски автобуси, понякога искам да живея в тях.

London Camden. Отново тук, на Северозапад, сред тълпата, сред китайските пънкари, мирише на лудница, на Ейми Уайнхаус, на канали, на марокански кускус, турски кебап, венецуелски, полски, западноафрикански, аржентински хапвания, на залози, на ръгби, днеска е 6 Nations, Англия срещу Уелс, тия са луди, какво намират в тая игра.

London Bridge. В неделя казвам чао на Дългия и Яна, хващам рейса за центъра, тоя път в рейса няма търкаляща се бутилка, но има червени, червени тухли през прозореца на втория етаж, слизам на Холборн, пеша до National Gallery, гледам импресионистите и нямам ни най-малко желание да се отделя, гледам A Wheatfield with Cypresses, 1889, и плача от кеф, после гледаме Арсенал-Челси при Боби Славията, трагични артилеристи, малко Strongbow сайдерче за лека, и после гарата, и после First Capital Connect за Гетуик, и вече нямам сили, но искам пак.

Kako postadoh Sremac

Ova je bila Nova godina mog povratka u Vojvodinu, jedna od omiljenih zemalja mog života, nakon tri godine odsustva. Ova je bila Nova godina usred ekonomske krize, u letu usred zime, usred kafane, Zvonka Bogdana, usred Trga, YU pank roka, KUD Idiota, usred parka, usred planine od 284 metra, a svo to vreme – uz stare drugove i drugove koje sam osećao kao stare. Ovo je bilo povratak u Bačku i Srem.

Novosađani avioni građani

Kad sam izašao u Novom Sadu iz Niš Ekspresa (koji je putovao preko Beograda pa i Novog Sada za Suboticu, verovali ili ne), kao da sam naletio na neki novi grad, možda Menhetn, ali ne i Novi Sad. 31. decembra ujutro svi su Novosađani žurili kao da su se takmičili na svetskom prvenstvu za doček Nove godine: ko će prvi ići na posao, ko će prvi preći semafor, ko će prvi ući u bus, ko će prvi naručiti roštilj za doček... Pa ovo je bio šok – ja sam na to naletio posle cele noći putovanja u Orijent Ekspresu iz Sofije, srušile mi se predstave o Novom Sadu kao gradu opuštenja, uživancije, kakav je taj grad čoveče, trče ljudi svako na svoju stranu, guraju se, vidi FRIZERSKI saloni su puni u pola osam, žene unutra već čitaju svoje ženske magazine, jer je gužva pa čekaju na svoj red... Pomislio sam, „Odličnoooo, biće ludilo večeras!“.

A vreme toplo, kao u aprilu rano ujutro. Kaput mi je smetao, čak sam bio poneo i neki šal. Kiša počne i prestane. Sunce ponekad prosija, okupa prestonicu Vojvodine svežim svetlom ranog proleća. Stižem do kuće mog prijatelja Jovana i njegove porodice taksijem. Stari Vojvođanin uz volan se odmah setio gde je ta mala uličica, koju sam mu dao kao adresu. Razbudio sam Jovana, naravno, nije bilo ni 3 sata da spava posle neke žurke u gradu. Popili smo austrijski Goesser i sok za dobro jutro, pravi srpski običaj (kako je Jovanov tata nas zeznuo!) i išli u šetnju. Kaže Jovan, ne žure Novosađani toliko, jednostavno Nova godina je. Jebiga, kako može 31. decembar da bude radni dan!... Na moji zahtev, ušli smo u Lipu, stari restoran pored katedrale, pojeli po čorbu, popili po viljamovku i išli kući da ručamo sa Jovanovom porodicom i odmaramo za doček.

Novosađani gurmet građani

A taj doček se počeo sa Novosadskim Grand Kontestom Novogodišnje Sarme, u lepom starom restoranu „Kod Hane“ pored lepog plavog Dunava. Ali ne, zaista mi je bio osećaj takav... Hana, prijateljica od Jovana, je organizovala takmičenje sarme u svom stanu. Ja sam bio ponosni član međunarodnog žirija. Posle teškog ali pravednog procesa probanja, evaluacije, tj. razmatranja izgleda, mirisa, ukusa kupusa i ukusa kompleta sarme, proizveđene od četiri Novosadska majstora kuvara prijatelja od Jovana i Hane (majstorica Ivana je bila, nažalost, diskvalifikovana pre mog dolaska na kontest iz meni nejasnih razloga), žiri je odlučio da je Hana pobednik natprevare. Zaista je bila sarma odlična, mada meni su sve sarme bile super, kao međunarodnom članu žirija, kako se i obično dešava. A sarma je ušla uz odličan crnogorski šardone i neko makednosko belo iz Skoplje regiona koje sam prvi put probao ali je bilo dobro.

Novosađani melomani građani

A Trg slobode je bio zakon... Posle Kontesta sarme smo išli ja i Jovan da pokupimo neku njegovu ekipu u neki stan baš blizo Trga. Prvo sam ja kupio litar Karlovačkog rizlinga i jednog Knjaza. ŠPRICER ĆE DA BUDE! Od domaćina stana, gde je pre-party bio, sam ja dobio Sarajevsku Drinu za novogodišnju noć... Zaboravio sam bio da kupim cigare u trafici. Tako lepo, jebiga. Na neki način sam doživio moje Sarajevo u Novom Sadu.

A Trg slobode je bio zakon. Novosađani su već bili navalili kad smo stigli. Možda desetinu hiljada ljudi je već bilo. Ritam nereda si svirali na bini. Pet, četiri, tri, dva, jedan, AAAAAAAAAAAA!!! Srećna Nova godina, moj Novi Sade!...

Posle smo malo šetali i u gradskom parku, slušali Azru i pevali. Puno je bilo Novosađana. Ne mogu da zamislim kako ovi ljudi uživaju u lepom provodu. Avioni.

Ušli smo u VIP pored bine. Mogao sam posmatrati i KUD Idiote, i ljude na trgu, koji su uživali kao da su na EXIT-u. Skakao sam i ja kao malo dete, jebiga, Novi Sade, nisam te viđao tri godine, a kakvog te nađoh!...

Novosađani planinci građani

Prvog januara smo išli na planinu. Već je bilo skoro tamno kad smo krenuli busom za Bukovac, selo u Fruškoj gori. Cilj – Planinarski dom „Stražilovo“. Trebalo je oko pola sata busom, onda oko sata penjanja, u tami vojvođanske planine. Blato do ušiju, dobro što smo imali posebne planinarske cipele. Stigli smo. Kad sam video sutradan što je napisano iznad vrata doma, poludio sam: „Planinarski dom Stražilovo, 284 m“. Slovima, dvesta osamdeset četiri metra! Moje naselje u Sofiji, Ljulin, se nalazi na nekih 560 m. Šok! Ali zaista mi je bilo planinarsko penjanje, posle ludog Trga i sve te Nove.

Novosađani evropski građani

A Dom Stražilovo je bio kao da si u Švajcarskoj. Ma sve čisto, sređeno, po zidovima ukrase, maketi neki, slika Van Goga, muzika Pearl Jam, Rolling Stones, Massive Attack i šta li još više od najlepših stvari koje sam ja lično voleo celi život, TOPLA VODA u kupatilu, domaćini i gosti doma kao da su ti prijatelji iz detinjstva... Kad uporedim sa našim bugarskim planinarskim domovima, plače mi se. Ne svugde, ali ima ih dosta gde zvuči turbofolk, prljavo je, ljudi koji održavaju su seljaci i idu ti na živce... Ma dobro, naših ima više, ima dosta ovakvih kao Stražilovo, a na 2.084 m su neki, ne na 284, ali ipak. Utisak mi je bio strava.

„Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“

Većinom vremena u Domu, dok smo pili Lav pivo i domaću dunju, ispred mene na zidu sam gledao naslov, „Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“ Pitao sam drugove, šta je ovo? Branko Radičević, vojvođanski pesnik. Baš mi se utisnuo ovaj stih u glavu, a otkad sam se vratio u Sofiju, stalno se ovoga sećam. Taj stih je za pijanog mene tada bio lepota Vojvodine, izražena na jednom običnom drvenom zidu, u planini visine 284 m, u društvu prelepih i gostoprimljivih ljudi. „Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“ Prosto a lepo. Tako sam i ja ove Nove godine postao, bar na malo, Sremac...

Градът на червения камък

„Туф”. Така наричат арменците червения камък, от който са построени повечето сгради в Ереван, стари и нови, църкви и светски, площади и улици. Ереван е град на почти 3000 години, най-старият непрекъснато населяван град в Европа; град на дългото лято, джаза, автомобилните клаксони; град на хиляди километри на изток от София, където кракът ми не е припарвал преди.

Полетът е дълъг и труден, нощен, през Виена, с много висене на летището. Тръгваш от София в шест следобед, стигаш в Ереван в шест сутринта. Отвратителна е тая разлика в часовите зони. Но пристигаш в едно приветливо кавказко лято в края на октомври, тих и заспал град, рекламите са на една странна азбука, използвана още от 5-ти век.

Армения е най-старата християнска държава. Те приемат християнството като официална религия още през 301 г. сл. Хр. Тогава се създава и Арменската апостолическа църква, уникална и до днес с историята и каноните си. Например, българи и гърци празнуват Коледа на 25 декември, католици и протестанти също, македонци, руснаци, сърби и грузинци на 7 януари, а Арменската църква празнува Коледа на... 6 януари. Не е само календарът – самите им църкви са уникални. Нямат икони, цари семплост навсякъде, кръстят се като католиците (първо ляво, после дясно), но отвън църквите приличат повече на православни.

През деня Ереван е типичен европейски град, забързан, гласовит. Особено гласовит, защото тук властва културата на автомобилния клаксон. Шофьорите надуват клаксона за щяло и нещяло, постоянно, това е като закон. Отначало се чудех какви са тези далечни, странни звуци по целия град. Дали е от звуковата сигнализация на светофарите, дали е нещо друго, незнайно за мен, кавказко. Това бяха просто клаксоните на застарели лади, ниви, волги (които обаче имат джанти като за лексъс), съветски автобуси, маршрутки и микробуси, които се чуваха от всяка точка на града. Камбанарията на Ереван, заместваща тихите църкви...

Хората са млади, много по-млади, отколкото в България и в Западна Европа. Весели ми се струват, от време на време ме поглеждат учудено, защото си личи, че съм чужд елемент. После местни познати ми казаха, че все пак има и пенсионери, но те не се разхождат по улиците като при нас, а по правило си стоят вкъщи. Докато мъжете се носят с доста сдухващи черни дрешки, панталони с ръбове, копринени ризки, черни пуловери и остри обувки, жените се обличат доста прилично. Свежи поли, сака, шалове, обувки (по обувките изпреварват българските жени с години!). Имам чувството, че в Ереван, въпреки консервативния характер на обществото тук, жените са ходили по Европата по-често, отколкото мъжете.

Джаз навсякъде. Отнесен дебел пианист свири всяка вечер във фоайето на хотела ми. Питах го какво - Duke Ellington и Count Basie. Вживява се, спира, пие един коняк, продължава. Със стария ми приятел Бабкен, журналист, с когото учихме в Лондон преди 2 години, и жена му, отиваме в джаз клуб „Поплавок” (на руски – корабно платно). Там - страшен китарист, лидера на комбото; като засвириха босанова по едно време и китаристът, и аз откачихме. Арменски коняк, джаз, Ереван и стари приятели от Лондон... Кеф.

Арменският коняк е начин на живот тук. Има сто вида, от много евтин до много, много скъп, от тригодишен до мнооогогодишен, от джобна бутилка до дълга бутилка във формата на сабя. „Арарат” е най-популярният, най-скъпата марка е „Наири”. Бабкен ми подари бутилка „Арарат”, произведена още по времето на СССР. Не смея да я отворя.

Арменците и съседите им грузинците не спират по съседски да се препират чий коняк е по-хубав и чие вино е по-хубаво. И двете страни знаят обаче, че арменският коняк е закон, а виното не е чак толкова добро; че грузинският коняк става, но грузинското вино е просто по-доброто. Тези препирни често намират израз в една кавказка традиция – тостовете. Знам от приятели колко важни са тостовете в Грузия, ролята на „тамада” (даващия тостовете – само той има право) и това как е задължително да го слушаш. В Армения в един момент трябва и ти да дадеш тост. В Ереван го изпитах лично. Не знам как е арменската дума за „тамада”, но нашият домакин вдигаше чудни тостове с дълги, нравоучителни истории, през четвърт час. Накрая дойде и моят ред. Аз просто преразказах какво ми се случи в централната поща на Ереван по-рано същия ден. Отидох да пратя картички до София. Попитах служителката на развален руски колко струват марките за България. Тя ми отговори на развален български колко, а после ми разказа колко як град е Бургас и че пак ще отиде при роднините си там другото лято. За момент забравих, че съм на 2500 км на изток от София и си се разговорих на български. Хората на опашката и колежките на служителката ни гледаха учудено. Но за момент се почувствах у дома си. Това казах и на тоста – нека всеки един от вас, приятели, се почувства поне за миг, спонтанно, у дома си в страната на другия. Да пием за дома!

На тръгване от града на червения камък и джаза, изпих един „Арарат” на летище „Звартнотс”. И се запътих към дома.