Градът на червения камък

„Туф”. Така наричат арменците червения камък, от който са построени повечето сгради в Ереван, стари и нови, църкви и светски, площади и улици. Ереван е град на почти 3000 години, най-старият непрекъснато населяван град в Европа; град на дългото лято, джаза, автомобилните клаксони; град на хиляди километри на изток от София, където кракът ми не е припарвал преди.

Полетът е дълъг и труден, нощен, през Виена, с много висене на летището. Тръгваш от София в шест следобед, стигаш в Ереван в шест сутринта. Отвратителна е тая разлика в часовите зони. Но пристигаш в едно приветливо кавказко лято в края на октомври, тих и заспал град, рекламите са на една странна азбука, използвана още от 5-ти век.

Армения е най-старата християнска държава. Те приемат християнството като официална религия още през 301 г. сл. Хр. Тогава се създава и Арменската апостолическа църква, уникална и до днес с историята и каноните си. Например, българи и гърци празнуват Коледа на 25 декември, католици и протестанти също, македонци, руснаци, сърби и грузинци на 7 януари, а Арменската църква празнува Коледа на... 6 януари. Не е само календарът – самите им църкви са уникални. Нямат икони, цари семплост навсякъде, кръстят се като католиците (първо ляво, после дясно), но отвън църквите приличат повече на православни.

През деня Ереван е типичен европейски град, забързан, гласовит. Особено гласовит, защото тук властва културата на автомобилния клаксон. Шофьорите надуват клаксона за щяло и нещяло, постоянно, това е като закон. Отначало се чудех какви са тези далечни, странни звуци по целия град. Дали е от звуковата сигнализация на светофарите, дали е нещо друго, незнайно за мен, кавказко. Това бяха просто клаксоните на застарели лади, ниви, волги (които обаче имат джанти като за лексъс), съветски автобуси, маршрутки и микробуси, които се чуваха от всяка точка на града. Камбанарията на Ереван, заместваща тихите църкви...

Хората са млади, много по-млади, отколкото в България и в Западна Европа. Весели ми се струват, от време на време ме поглеждат учудено, защото си личи, че съм чужд елемент. После местни познати ми казаха, че все пак има и пенсионери, но те не се разхождат по улиците като при нас, а по правило си стоят вкъщи. Докато мъжете се носят с доста сдухващи черни дрешки, панталони с ръбове, копринени ризки, черни пуловери и остри обувки, жените се обличат доста прилично. Свежи поли, сака, шалове, обувки (по обувките изпреварват българските жени с години!). Имам чувството, че в Ереван, въпреки консервативния характер на обществото тук, жените са ходили по Европата по-често, отколкото мъжете.

Джаз навсякъде. Отнесен дебел пианист свири всяка вечер във фоайето на хотела ми. Питах го какво - Duke Ellington и Count Basie. Вживява се, спира, пие един коняк, продължава. Със стария ми приятел Бабкен, журналист, с когото учихме в Лондон преди 2 години, и жена му, отиваме в джаз клуб „Поплавок” (на руски – корабно платно). Там - страшен китарист, лидера на комбото; като засвириха босанова по едно време и китаристът, и аз откачихме. Арменски коняк, джаз, Ереван и стари приятели от Лондон... Кеф.

Арменският коняк е начин на живот тук. Има сто вида, от много евтин до много, много скъп, от тригодишен до мнооогогодишен, от джобна бутилка до дълга бутилка във формата на сабя. „Арарат” е най-популярният, най-скъпата марка е „Наири”. Бабкен ми подари бутилка „Арарат”, произведена още по времето на СССР. Не смея да я отворя.

Арменците и съседите им грузинците не спират по съседски да се препират чий коняк е по-хубав и чие вино е по-хубаво. И двете страни знаят обаче, че арменският коняк е закон, а виното не е чак толкова добро; че грузинският коняк става, но грузинското вино е просто по-доброто. Тези препирни често намират израз в една кавказка традиция – тостовете. Знам от приятели колко важни са тостовете в Грузия, ролята на „тамада” (даващия тостовете – само той има право) и това как е задължително да го слушаш. В Армения в един момент трябва и ти да дадеш тост. В Ереван го изпитах лично. Не знам как е арменската дума за „тамада”, но нашият домакин вдигаше чудни тостове с дълги, нравоучителни истории, през четвърт час. Накрая дойде и моят ред. Аз просто преразказах какво ми се случи в централната поща на Ереван по-рано същия ден. Отидох да пратя картички до София. Попитах служителката на развален руски колко струват марките за България. Тя ми отговори на развален български колко, а после ми разказа колко як град е Бургас и че пак ще отиде при роднините си там другото лято. За момент забравих, че съм на 2500 км на изток от София и си се разговорих на български. Хората на опашката и колежките на служителката ни гледаха учудено. Но за момент се почувствах у дома си. Това казах и на тоста – нека всеки един от вас, приятели, се почувства поне за миг, спонтанно, у дома си в страната на другия. Да пием за дома!

На тръгване от града на червения камък и джаза, изпих един „Арарат” на летище „Звартнотс”. И се запътих към дома.