Не бях планирал ходене до Ню Йорк. Но то се случи след спонтанна уговорка с Петар Гошев, стар софийски другар, един летен ден на септември в София да разцепим The Big Apple за Нова година. За съжаление на мен и на Гошев, на него не му дадоха виза (държавата САЩ си има свои разбирания за туристи и потенциални емигранти), но аз отидох - за петнайсетина дни, от средата на Коледа до началото на януари, на гости на приятели. Това е един софийски разказ за Ню Йорк. С него искам да ви накарам да отворите съответните уебстраници, да запазите самолетни билети и да посветите една-две седмици от живота си на този град. По възможност с отскачане до Бостън.
Gotham е имагинерния град от филмите за Батман, но нюйоркчани обичат да наричат града си така. Според мен звучи добре, макар че градът далеч не е така noir. Но я има тази непредвиденост и наситеност във всяко нещо, екстремностите на черно и бяло; синьо и зелено; на вятър и слънце и сняг; на пари и бедност; Среден Манхатън (Midtown Manhattan) vs. Бушуик (Bushwick) в Бруклин; джаз за двайсетина човека в Уест Вилидж (West Village) и електронно парти за пет хиляди в склад на Нюйоркската полиция (NYPD) в Уилямсбърг (Williamsburg); най-добрите барове и ресторанти в света и най-лошите хотдози ever. Gotham. Или просто Ню Йорк Сити.
Отидох за ден и половина и до Бостън, Нова Англия. Нямам много впечатления, но според мен си струва пак да отида. Уважих кампусите на най-добрите университети в света, истински омари и отлични комбинации между ирландско уиски и местен ейл. Бостън е само на четири часа с автобус от Ню Йорк.
Моят дом в Ню Йорк беше Бруклин (един от петте boroughs, или градски района; останалите са Манхатън, Куинс, Бронкс и Статън Айлънд, Staten Island). Първо отседнах на гости за една седмица при състудента от LSE Шеймъс в Бедфорд-Стайвесънт, или Бед-Стай (Bedford-Stuyvesant, Bed-Stuy). Човекът живее в типична, стара бруклинска къща със stoop – това са ония възходящи стълбища към врата на първия етаж, които сме гледали по филмите.
Естествено в къщата живееха още около 8-9 човека, всички под наем – италианци, израелци, американци от Минесота и Охайо и т.н. На мен ми беше предоставен дивана в кухнята на приземния етаж. В Ню Йорк е трудно да живееш сам – ужасно е скъпо. Чувах цени от сорта на $4,500 за апартамент с две спални в Долен Манхатън (Lower Manhattan). Шеймъс плаща по-малко, разбира се. В Бруклин все още е по-евтино, но го има така наречения процес на gentrification: млади бели хора с редовна работа се пренасочват към по принцип по-бедни квартали на Бруклин като Бед-Стай, за да избегнат безподобните цени на Манхатън, но по този начин вдигат търсенето (и наемите) и изтласкват местните по-бедни, най-често чернокожи общности в Бруклин. Така например Уилямсбърг в Бруклин в момента се е превърнал в доста елитно място за живот, един вид е „на мода”. „Бед-Стай е новия Уилямсбърг,” ми каза Парис, софийско приятелче американец, с когото се засякохме за няколко дена в Ню Йорк. Поне моите впечатления за Бед-Стай бяха: около 90% афроамериканци от средната и по-ниска класа и около 10% блуждаещи бели младежи, излизащи от метрото на път за вкъщи, но всички бяха нехайни за другата група. Аз естествено сигурно съм спадал към вторите и, снимайки по квартала the stoops, срещнах разбиране сред местните обитатели. Снизхождение по-скоро. Както и да е, the stoop е нещото, което е типично за Бруклин и не спря да ме впечатлява през цялото време. В Харлем също намерих.
Естествено в къщата живееха още около 8-9 човека, всички под наем – италианци, израелци, американци от Минесота и Охайо и т.н. На мен ми беше предоставен дивана в кухнята на приземния етаж. В Ню Йорк е трудно да живееш сам – ужасно е скъпо. Чувах цени от сорта на $4,500 за апартамент с две спални в Долен Манхатън (Lower Manhattan). Шеймъс плаща по-малко, разбира се. В Бруклин все още е по-евтино, но го има така наречения процес на gentrification: млади бели хора с редовна работа се пренасочват към по принцип по-бедни квартали на Бруклин като Бед-Стай, за да избегнат безподобните цени на Манхатън, но по този начин вдигат търсенето (и наемите) и изтласкват местните по-бедни, най-често чернокожи общности в Бруклин. Така например Уилямсбърг в Бруклин в момента се е превърнал в доста елитно място за живот, един вид е „на мода”. „Бед-Стай е новия Уилямсбърг,” ми каза Парис, софийско приятелче американец, с когото се засякохме за няколко дена в Ню Йорк. Поне моите впечатления за Бед-Стай бяха: около 90% афроамериканци от средната и по-ниска класа и около 10% блуждаещи бели младежи, излизащи от метрото на път за вкъщи, но всички бяха нехайни за другата група. Аз естествено сигурно съм спадал към вторите и, снимайки по квартала the stoops, срещнах разбиране сред местните обитатели. Снизхождение по-скоро. Както и да е, the stoop е нещото, което е типично за Бруклин и не спря да ме впечатлява през цялото време. В Харлем също намерих.
След Нова година се преместих при Ема Хрустич и съпруга й Тишо в Уилямсбърг. Ема е приятелка от студентските години в Американския унивесритет в Благоевград. Различен Бруклин. Повече клубове, ресторанти, забавления, по-малко влакове над главата ти, по-уредено. Но the stoop беше и тук!
В Ню Йорк проведох доста време и с моите съученици от Първа английска гимназия Саши, Пифа и Боби Славията. Има невероятно задружно общество от нашата гимназия в града и малко съжалих, че чак сега отидох на посещение. Партито си тече, а заедно бяхме и в няколко велики ресторанта и клуба. Почувствах истинската топлота на българската емиграция. На хората им пука за България, четат много и се опитват да проумеят по кой начин могат да помогнат, но се сблъскват със стена. Това е една друга, много обширна тема.
Гледах да посветя максимум време на обиколки: Downtown Brooklyn, Brooklyn Heights, Bushwick, Lower East Side Manhattan, SoHo, Midtown, East Village, West Village, Chelsea, Upper West Side, Harlem, а после дори Queens и Astoria и Jackson Heights.
Културен шок
България
Още с влизането на американска земя бях леко втрещен. Какво знаем ние за американците: не са много наясно за Европа, ядат много fast food, с наднормено тегло са и живеят в своя балон. На входа на Америка, граничния контрол на летище JFK, служителят взе паспорта ми и го поразгледа задълбочено. Не знам дали знаете, но на новите български паспорти има разни графични орнаменти на всяка страница – букви от кирилицата и глаголицата, разни герои и светци и т.н. Американският граничен полицай се загледа в тях и ми сподели, след класическото подпитване защо идвам в Америка и колко ще остана, че ние, България, сме велика култура и по нашите земи са се случвали велики неща. Спомена Спартак, траките и войните с Византия. Виното. Шок. Пожела ми приятно изкарване в Голямата ябълка. Изведнъж се пробудих от летаргията си, естествен резултат от 10 часа полет през Амстердам.
В самия Ню Йорк почти всички хора, с които се запознах, знаеха за България, къде се намира и по някой и друг факт за нея. Един човек на Юниън скуеър (Union Square), който ме спря да ме помоли за цигара, веднага ме разпозна като европеец и разказа няколко случки, които е имал в Пловдив и Бургас. В Бостън собственичката на едно от най-познатите заведения за омари, „Лаещият краб” (The Barking Crab), ми каза, че е карала ски на Пампорово неотдавна и пак би отишла. Не че фактът, че съм от България има значение – аз дори избягвах да го споменавам. Просто нюйоркчани и бостънци знаят доста дори за малка страна като нашата, противно на нашия стереотип. Първи мит – разбит.
Джус
На мода в Ню Йорк беше още нещо, което рязко разграничава американците от стереотипа за тях, поне в моите очи. В почти всеки квартален магазин, Бруклин, Манхатън, Куинс – без значение, на излизане е разположена голяма машина за фрешове, но не само за плодове, а главно за кореноплодни зеленчуци. Плащаш на касата $4 за един juice, дават ти касовата бележка, отиваш при машината, представяш бележката и там един служител те пита какво да бъде. Най-честата комбинация за ръгане в мелачката е цвекло, къдраво зеле (kale), моркови, корен от джинджифил и два резена ананас за сладост. Дава ти се една пластмасова чаша като за бира с капак и сламка - прясно изстискан лют сок, който е невероятно освежаващ. Половината минувачи по улиците ходеха с джус в ръка. Огромните чаши кафе си ги имаше, от онова кофти, разреденото кафе, но хората си пиеха и джус. Пифа ми каза, че във вътрешността на страната не е така – там си обичат големите порции и класическите американски храни и не знаят много за Европа. Може и да е така, но аз бях в Ню Йорк и това видях.
Отвореност
Много силно впечатление ми направи отвореността и свободната комуникация между непознати в Ню Йорк. Абсолютно нормално е на бара, в метрото или на опашката за музея да се завърже непринуден разговор. Институцията, наречена бар (разбирай бар-плота за покупка на напитки в заведението), е нещо, което в България почти липсва и като физическо пространство, и като абстрактно понятие за обмен на идеи и симпатии с непознати съграждани/ки. Моето впечатление е, че при нас ако си по-настоятелен в такъв тип публични комуникации или ще те вземат за натрапник, или за хахо. Но в нюйоркски бар няма нищо по-нормално от разговор между непознати по актуални градски или конкретни ситуационни теми. Баровете (бар-плотовете) са широки, просторни, на тях може да се похапне, а в ресторантите на тях изчакваш с питие да дойдат партньорите ти за обяд или вечеря. Почти винаги става страхотен разговор с бармана, дали за видовете питиета или за растящата популярност на европейския футбол в Америка. Темерути, природно нацупени или надувки сме в такъв случай ние по софийските барове? Зависи къде си, предполагам.
Работа
Друг шок за мен беше степента на важност за всеки на работата му/й и ролята на амбицията и на себедоказването в американското общество. Знаем за тези неща от телевизията, статиите, които четем, и от наши приятели, които са там. Но друго е да го видиш със собствените си очи. В Ню Йорк е съвсем нормално да оставаш after hours и да работиш дори в почивния си ден. Хората бързат за работа, защото от сърце им се работи, и се тюхкат искрено, когато има забавяне в метрото и ги кара да закъсняват. В този огромен град придвижването е неимоверно бързо – няма разстояние, дори между различни boroughs (например между Куинс и Манхатън или между Бронкс и Бруклин, да не говорим между Бруклин и Манхатън), което да надхвърля 40-50 минути с метро. Може би изключение е ако се идва с (безплатния!) ферибот от Статън Айлънд. Живял съм в Лондон и макар че го обичам, него и лудия му Underground, нюйоркския subway е далеч по-удобен и евтин транспорт. Няма зони като в Лондон, един билет за навсякъде, и повече от час под земята няма как да прекараш, а The Big Apple е по-голям от Лондон. Според мен това е някакси свързано с идеята на американците да не губят време в път, неработейки. Та за тази нагласа за работата ми беше думата. Дори Шеймъс и Ема, моите домакини, нямаше как да отсъстват от работа повече от един ден, за да ми посветят време. А според мен и не искаха. Шеймъс си отработи с извънредни часове след работа свободния ден, който взе заради мен, а след Нова година директно си ме отсвири и не се видяхме до вечерта преди заминаването ми. А работата му е научна, в изследователски център на Нюйоркския университет (NYU), не е някаква прекомерно натоварена и отговорна работа на „Уол стрийт“. Ема проведе пред мен едночасово телефонно интервю с клиент от вкъщи в свободния си ден и чак след него можахме да тръгнем за Музея на модерното изкуство (МоМА). Но тя е консултант все пак – благодарен съм и на това. Ние в Европа и по-специално на Балканите имаме по-лежерно отношение към работата. Затова и производителността на труда тук е по-ниска, и БВП-то по-бавно расте. Но, наистина, готови ли сме да изтъргуваме по-разкрепостения подход към живота за американската мечта и заслуженото с бачкане и акъл реално богатство? По-скоро не.
Бакшишите
Не само в такситата. Навсякъде в Ню Йорк, а и цяла Америка, това е начин на живот. За един европеец е малко стряскащо, а за един източноевропеец като мен – и малко не по джоба. В Ню Йорк приетият tip е 20%. Дори и да плащаш с кредитна карта, дава ти се предварителна касова бележка, на която изрично написваш сумата за бакшиш. След като напуснеш заведението, персоналът въвежда съответната обща сума в ПОС терминала. Разбира се, за определени услуги не очакват бакшиш – такива, при които не се изисква усилие от обслужващия, например в магазин на самообслужване и дори на сергия за сандвичи. Но в барове и ресторанти няма как – а и не е редно, защото персоналът е на минимална заплата ($8.75 на час в момента, имаше стачки за повишаването й след като се прибрах оттам) и де факто се храни от бакшишите. Това пък вдига цената за нас, клиентите. Например една пинта (568 мл) бира – голяма тоест – струва около $7 на по-достъпните места. Като добавиш бакшиша, става $8.40. Повече от един pint of ale в Лондон дори! Повече от наливната „Каменица“ на Летище „София“ дори!
Нова година
Нова година в The Big Apple беше нещо емоционално. Не съм вече тинейджъра или двайсетинагодишия дангалак, който едва чака да дойде 31 декември, за да изхарчи посъбраните десетки левове за Jim Beam или Jack Daniels и да се разбере с другите софийски дришльовци къде ще е партито до сутринта. Или помъдрелия трийсетинагодишен пътешественик, очакващ с нетърпение да превземе Белград, Нови Сад или пиринските хижи за Нова година. Но тръпката ми за Нова година в Ню Йорк пак се появи. Не за Таймс скуеър (Times Square) и тълпите туристи, а просто за една нощ в този град, която по принцип за нас, източноевропейците, е по-специална. Защото за нюйоркчани не е – ако щете ми вярвайте. За тях е просто повод за парти до късно, защото 1 януари не е работен ден. Едната от практиките за Нова е да се ходи на големи електронни партита в Бруклин – в някой изоставен или неизползван склад (warehouse), каквито има много. Организаторите започват да събират пари отрано, правят страница на събитието, канят диджеи и постоянно актуализират как се развива организацията – придобивката на множество лицензи, брой на закупилите билети, промяна в lineup-а и т.н. Понякога обаче стават и фалове – властите не предоставят някой лиценз и партито се проваля (естествено парите се връщат). Затова самото място на склада се пази в тайна до самата новогодишна вечер.
Ние естествено бяхме планирали отдавна да ходим на warehouse party. При нас фал имаше – до осем вечерта нямаше нито гък за локацията и накрая пуснаха инфо, че един лиценз не е придобит и партито се проваля. Бяхме се набутали с по $70, но както и да е. Трябваше да намерим друго парти! Това съвсем не беше трудно, защото веднага си харесахме едно в друг, по-голям склад, дори с по-хубава музика, но малко по-скъпо ($98). Струваше си. Складът беше на NYPD (!), за 5-6 хиляди човека, в Уилямсбърг, Бруклин – на брега на Ийст ривър (East River), с перфектна гледка към Долен Манхатън и Мидтаун. Нова година ли? Влязохме точно в 23.30 след огромна опашка и беше още празно. В полунощ се чу непретенциозен, едва доловим вик Yeeeeaaah! от малка част от купонясващите. Погледнах към Манхатън – нямаше дори фойерверки над небостъргачите. Но за сметка на това към 1-2 сутринта залите (складът се състоеше от две огромни зали с различна музика) се напълниха, но само доколкото отделните хора можеха да танцуват свободно, без да се блъскат един друг. Визуалните изпълнения на сцената, саундът (по-тежък хаус, техно и транс), хората наоколо – почувствах се неразделна част от пулсиращото нощно сърце на Ню Йорк. “I'm New York, maaaan! I'm New York!”, крещях на Парис по телефона по едно време... Той не успя да дойде заради семейни планове.
Ние естествено бяхме планирали отдавна да ходим на warehouse party. При нас фал имаше – до осем вечерта нямаше нито гък за локацията и накрая пуснаха инфо, че един лиценз не е придобит и партито се проваля. Бяхме се набутали с по $70, но както и да е. Трябваше да намерим друго парти! Това съвсем не беше трудно, защото веднага си харесахме едно в друг, по-голям склад, дори с по-хубава музика, но малко по-скъпо ($98). Струваше си. Складът беше на NYPD (!), за 5-6 хиляди човека, в Уилямсбърг, Бруклин – на брега на Ийст ривър (East River), с перфектна гледка към Долен Манхатън и Мидтаун. Нова година ли? Влязохме точно в 23.30 след огромна опашка и беше още празно. В полунощ се чу непретенциозен, едва доловим вик Yeeeeaaah! от малка част от купонясващите. Погледнах към Манхатън – нямаше дори фойерверки над небостъргачите. Но за сметка на това към 1-2 сутринта залите (складът се състоеше от две огромни зали с различна музика) се напълниха, но само доколкото отделните хора можеха да танцуват свободно, без да се блъскат един друг. Визуалните изпълнения на сцената, саундът (по-тежък хаус, техно и транс), хората наоколо – почувствах се неразделна част от пулсиращото нощно сърце на Ню Йорк. “I'm New York, maaaan! I'm New York!”, крещях на Парис по телефона по едно време... Той не успя да дойде заради семейни планове.
A New Yorker
Какво трябва да направите задължително в Ню Йорк, за да можете и вие да извикате като мен, да „станете Ню Йорк”? Абсолютно каквото сами си решите. Звучи банално, но дори само да излезете по Пето авеню или Бродуей сред туристите, да вдишате малко от въздуха на Сентрал парк, да се забиете в задръстването в някой манхатънски автобус, за да се стоплите, да хапнете в индийските или босненските ресторанти в Куинс или в Корейския квартал (Koreatown) до Емпайър стейт билдинг или да решите да лекувате махмурлук с класически брънч в Бруклин – ще го усетите.
Аз си имах моя собствена рецепта, която дни на рисърч преди заминаването и моите местни приятели ми помогнаха да подготвя. И Парис, и Боби Славията споменаха, че ми се възхищават как за две седмици съм успял да осъществя такава интензивна и многообразна програма. Ето какво според мен не е за изпускане.
Аз си имах моя собствена рецепта, която дни на рисърч преди заминаването и моите местни приятели ми помогнаха да подготвя. И Парис, и Боби Славията споменаха, че ми се възхищават как за две седмици съм успял да осъществя такава интензивна и многообразна програма. Ето какво според мен не е за изпускане.
Музеите
Въпреки че в Лондон, моят си метрополис, всички музеи (без недоразумението „Мадам Тюсо“) са безплатни, мисля, че Ню Йорк бие британската столица откъм мащаб и интензитет на предлаганото. Тук трябва да отбележа, че преценката ми касае изключително изобразителното изкуство и най-вече картините, не типичните музейни експонати като антики, препарирани животни, и т.н. Някак не ми е по сърце да разглеждам такива древни и скъпи за местните култури вещи, конфискувани от империите в различни епохи и домъкнати в сегашните им столици. Бил съм в Британския музей в Лондон с идеята да прекарам цял ден, но не издържах. В Ню Йорк обаче направих едно изключение – заврях се в отделението с рицарски доспехи и средновековни (и по-модерни) оръжия на Музея „Метрополитън” (Metropolitan Museum of Art) и не излязох с часове.
Но картините... Картините, които видях ме изпълниха изцяло. Не съм някакъв вманиачен поклонник на високото изкуство и не разбирам много, но знам, че обичам импресионизма като цяло и представители на местните художници в страната, която посещавам. В Ню Йорк разгледах колекциите на „Метрополитън”, Музея на модерното изкуство (Museum of Modern Art, MoMA), музея „Гугенхайм” (The Solomon R. Guggenheim Museum), а в Бостън – Музея на изящните изкуства (Museum of Fine Arts, Boston). Като сменях полета в Амстердам, имах време да посетя и Музея на Ван Гог (Van Gogh Museum). Не е моментът сега да тръгна да изреждам всички художници, които ми направиха впечатление – трябва лично да посетите музеите, но само ще кажа, че шедьовър като Starry Night на Ван Гог е в Ню Йорк (МоМА). По-малка е, отколкото човек си представя.
Empire State Building и The Circle Line
Звучи банално, но Емпайър стейт е знаков елемент от културата и живота на Ню Йорк и просто трябва да се посети. Аз се качих до по-ниската обсерватория – на 86-ия етаж (320 м). Има и на 102-ия ( 381 м). След около час редене на опашка (защото станах по-рано и бях там към 9 сутринта, иначе времето се удвоява и утроява) ни прекараха през множество коридори и асансьори, музея на сградата и накрая ни пуснаха на площадката за наблюдение на 86-ия етаж – има 360-градусов поглед върху Мидтаун, Сентрал парк на север, реката Хъдзън и Ню Джърси на запад, Даунтаун/Финансовия район с One World Trade Center на юг, Ийст ривър и Бруклин на изток-югоизток, сградите на „Крайслер” и Обединените нации на изток-североизток. Велико! Като изключим вледеняващия януарски нюйоркски вятър хиляда фута над авенюта, улици, барове, ресторанти и забързани нюйоркчани еееей чак там, долу...
The Circle Line е обиколка с корабче около целия остров Манхатън. Тръгва се от кея на Западна 42-ра улица в квартал „Кухнята на Ада” (Hell’s Kitchen) – западния Мидтаун. Има няколко варианта за обиколки, някои по-къси и само в южната част на Манхатън и острова със Статуята на свободата, но аз избрах пълната обиколка за два часа и половина. Нямаше как да пропусна и това туристическо забавление, бидейки запален по фотографията от малък. Откриват се уникални гледки към финансовия район с уникалните си небостъргачи, Статуята на свободата, Бруклин, Бруклинския, Манхатънския и моста „Куинсборо” (Queensborough Bridge) над Ийст ривър и моста „Джордж Вашингтон” над Хъдзън ривър, сградата на ООН, Крайслер билдинг, Харлем, Бронкс, кварталите Washington Heights и Morningside Heights, Джърси Сити. Вятърът отново не ме пожали, но вътре в затвореното помещение на корабчето имаше бар и чудесно калифорнийско червено вино, та често прибягвах и до тази опция с цел спешно стопляне. Но пък снимките станаха велики.
Всичките тези пет туристически атракции (трите музея, Емпайър Стейт и The Circle Line) са по принцип скъпи, струват по около $30-40 всяко. Но аз си купих онлайн още преди заминаването т.нар. New York City Pass, който срещу $109 ми даде възможност да посетя и петте. Освен, че пестите пари, не се редите и на опашки за билети, а само на опашки за влизане. Може и да избирате кои точно пет атракции да посетите от един по-дълъг списък, включващ също обсерваторията Top of the Rock, Природонаучния музей и др. Така че препоръчвам.
The subway и такситата
Метрото е неразделна част от живота на Готам – на местни и туристи, на бели, черни, азиатци, музиканти, просещи, юпита, хипстъри, пънкари, хипари, рапери, бизнесмени, студенти. Хората обичат да поспиват, докато се возят, да използват всеки един момент на покой. Макар че това чудо трудно може да се нарече спокойно. Работи нон-стоп, не като в Лондон до полунощ, и почти винаги е пълно. Не е скъпо, излиза около $2 еднократен билет, но аз ползвах едноседмична неограничена карта за $30. Метролиниите са главно по направлението север-юг в Манхатън и изток-запад в Бруклин. За другото има автобуси и таксита. Задължително трябва да се хване и такси. Ние взехме от Челси в Манхатън до Уилямсбърг в Бруклин една вечер, беше около десетина километра курс, за $34. За готамските стандарти не е много.
Food and Wine
Ню Йорк е всепризнатата гурме столица на света, дори парижани и лондончани са съгласни. С моя афинитет към доброто вино и автентичната, местна кухня, нямаше как да не се посветя задълбочено на този аспект на града. И Пифа и Саши, и Боби Славията, и Ема Хрустич, а дори и Шеймъс отвеяния вегетарианец ме запознаха с по няколко задължителни елемента от кулинарния живот на Готам. Още с кацането ми с Шеймъс ядохме перуански бургери в Бушуик, Бруклин, (veggie за него), а на другия ден се редихме на едночасова опашка да пробваме от легендарната пица Grimaldi’s под Бруклинския мост; бургерът беше супер, но честно да ви кажа, пицата не си струваше – малко безвкусна, а и нямаха лиценз за аклохол и не можахме по една чаша вино да изпием, срамота. Но всичко останало откъм храна, вино и крафт бира в Ню Йорк просто беше закон. Последната ми вечер Шеймъс ни заведе на далеч по-добра пица в East Village в Манхатън – стара, традиционна рецепта от Неаполски емигранти в Luzzo’s. Със Славията ядохме пастърма (pastrami) и телешко филе (brisket) в неповторимия Katz Delicatessen в Долен източен Манхатън (Lower East Side), където е заснет филма „Когато Хари срещна Сали” с Били Кристал и Мег Райън.
Той ме заведе и в невероятното за барбекю място Blue Smoke във Финансовия район на юг, където ядох говежди ребра (spare rib), престояли половин ден в яма за опушване. Пифа и Саши ме заведоха на чудни италиански ресторантчета в Lower East Side и на Бродуей. Пифа е маниак на тема вино като мен и благодарение на него успях да изпитам на живо две уникални неща: първо една бургундия от 1992 от Жеври-Шамбертен, съпроводена от чуден орегонски пино ноар и сира от Калифорния; и второ, политиката на уважаваните ресторанти по цивилизования свят, като например L’Apicio, в който консумирахме въпросните вина, наречена BYOB (Bring Your Own Bottle). Носиш си собствено вино, което е специално за теб, но което го няма във винената листа на ресторанта – заплаща се скромен corkage fee (такса за декантиране и използването на чаши) и задължително се предлага на сомелиера или собственика на ресторанта да опита. Пифа донесе и трите бутилки, отворихме ги едновременно, декантираха ни ги, и си пийвахме от по три чаши всеки. Ами така де, защо да ги бавим?!
Той ме заведе и в невероятното за барбекю място Blue Smoke във Финансовия район на юг, където ядох говежди ребра (spare rib), престояли половин ден в яма за опушване. Пифа и Саши ме заведоха на чудни италиански ресторантчета в Lower East Side и на Бродуей. Пифа е маниак на тема вино като мен и благодарение на него успях да изпитам на живо две уникални неща: първо една бургундия от 1992 от Жеври-Шамбертен, съпроводена от чуден орегонски пино ноар и сира от Калифорния; и второ, политиката на уважаваните ресторанти по цивилизования свят, като например L’Apicio, в който консумирахме въпросните вина, наречена BYOB (Bring Your Own Bottle). Носиш си собствено вино, което е специално за теб, но което го няма във винената листа на ресторанта – заплаща се скромен corkage fee (такса за декантиране и използването на чаши) и задължително се предлага на сомелиера или собственика на ресторанта да опита. Пифа донесе и трите бутилки, отворихме ги едновременно, декантираха ни ги, и си пийвахме от по три чаши всеки. Ами така де, защо да ги бавим?!
Ема Хрустич ме заведе на обяд в Корейския квартал, близо до Емпайър Стейт. Поръчахме си нудли, нещо като пелмени, рамен и bibimbаp – ястие в глинен съд с ориз, зеленчуци и месо. В Бруклин с нея и Тишо бяхме в уникалния немско-американски ресторант за барбекю Fette Sau. А понеже и тя разбира от вино, пробвахме вина от щата Ню Йорк (от региона на Northern Fork на Лонг Айлънд и от Finger Lakes в горната част на щата) – страшни ризлинг, каберне фран и мерло – във вино бара Brooklyn Oenology и в заведението за дегустация на Brooklyn Winery. Искахме да посетим и Brooklyn Brewery, но опашката беше огромна и валеше.
Емоционалната кулминация за мен, но леко комичен избор за истински нюйоркчани като Ема и Тишо, беше посещението на ресторанта на Антъни Бурдейн (лудия пътешестващ готвач от „Дискавъри” и Food Network) – Les Halles в Мидтаун. Книгата му Kitchen Confidential ми е любима и просто нямаше как да не отида и да не пробвам един класически hanger steak с орегонски пино ноар. Легенда!
Емоционалната кулминация за мен, но леко комичен избор за истински нюйоркчани като Ема и Тишо, беше посещението на ресторанта на Антъни Бурдейн (лудия пътешестващ готвач от „Дискавъри” и Food Network) – Les Halles в Мидтаун. Книгата му Kitchen Confidential ми е любима и просто нямаше как да не отида и да не пробвам един класически hanger steak с орегонски пино ноар. Легенда!
Ресторантите, храната и виното на Ню Йорк са един отделен свят. Освен него, аз опознах и света на американската крафт бира – по-малко комерсиална бира, произведена от малки пивоварни от цялата страна, главно в стилове като India Pale Ale, wheat beer, rye beer и други. Според мен крафт бирата тепърва ще нахлува в България – тя вече е почнала с нови бири като софийското „Диво пиво” и варненския „Гларус”. Но е все още скъпо да се внасят уникалните американски крафтове у нас и определено изпускаме много. Много ме е яд, че не дадоха виза на Петар Гошев за това пътешествие, защото той е запален по тези блага и щеше много да се наслаждава на предлаганото. Аз пробвах ейлове и други вариации от пивоварните Brooklyn, Yuengling, Shipyard, Dogfish Head, Ballast Point, Unita, Sierra Nevada, Anchor и Rogue.
Джаз
Музикалната ми мисия, освен лудото новогодишно електронно парти, включваше и една обиколка по джаз клубовете на Уест Вилидж и Харлем. Бяхме почти всички от бандата – Шеймъс, Ема, Тишо. Джазът в Ню Йорк се чувства особено комфортно в Уест Вилидж, Greenwich Village, западен южен Манхатън, който е осеян с легендарни и скъпи, но и по-непретенциозни клубове. Има по няколко сесии на вечер, като бендът и клиентите обикновено се сменят с привършването на сесията и клубът де факто отваря за нов концерт. Има опашки пред клубовете, докато тече сесията, а след това за следващата хора се пускат, докато се напълни. Ние бяхме в два клуба във Вилиджа – 55 Bar и Fat Cat. Първият беше малък и спретнат, едвам влязохме, а бендът се състоеше от виртуозни басист и барабанист и едра афроамериканка с китара и страхотен глас. Сръбвахме тихо бърбън и слушахме в захлас както музиката, така и пледоариите на мацката между тях, тип stand-up comedian. Brilliant.
Вторият беше съвсем близо до първия, но по-масов, с повече млади хора, билярдни маси и дълги барове. Тук музикантите бяха old school бели джазмени, които явно свиреха, за да не останат в забвение, но въпреки това с небивала сериозност и кеф. Поздравихме ги от сърце. Третият джаз клуб беше в Upper West Side. Доста попътувахме и повървяхме, докато го намерим, но си струваше – Smoke Jazz Club на Бродуей. Класен, елегантен клуб, с класическите малки маси с бели покривки и лампиони, предлагащ храна, питиета, каквото си поискаш. Имаше контрабас, пиано, сакс и вокал и макар че дойдохме късно, уцелихме доста добри изпълнения. След което си хванахме вездесъщото метро за Бруклин, в два през нощта.
Вторият беше съвсем близо до първия, но по-масов, с повече млади хора, билярдни маси и дълги барове. Тук музикантите бяха old school бели джазмени, които явно свиреха, за да не останат в забвение, но въпреки това с небивала сериозност и кеф. Поздравихме ги от сърце. Третият джаз клуб беше в Upper West Side. Доста попътувахме и повървяхме, докато го намерим, но си струваше – Smoke Jazz Club на Бродуей. Класен, елегантен клуб, с класическите малки маси с бели покривки и лампиони, предлагащ храна, питиета, каквото си поискаш. Имаше контрабас, пиано, сакс и вокал и макар че дойдохме късно, уцелихме доста добри изпълнения. След което си хванахме вездесъщото метро за Бруклин, в два през нощта.
Columbia University, Harlem, Chelsea, the High Line, the McKittrick Hotel
Още няколко изключително интересни места в Ню Йорк, които посетих, бяха университета Колумбия, квартала Челси с неговия издигнат пешеходен парк – the High Line и Chelsea Market, и небивалото алтернативно театрално представление Sleep No More по „Макбет”, провеждащо се в цяла една сграда-декор в Челси, наречена McKittrick Hotel.
Винаги съм искал да посетя университетите от Бръшляновата лига (Ivy League) – като гимназист, за да уча, а после просто така, за да се сблъскам лице в лице с традицията на най-добрите учебни заведения в света. Така логично до Колумбийския университет един декемврийски ден ме заведе Парис, който го е завършил. Бяха в коледна ваканция, разбира се, но можахме да влезем да се поразходим по коридорите, учебните зали, целия кампус. Тук е най-доброто училище за журналистика в Щатите (Columbia University Graduate School of Journalism), което и раздава известните ежегодни награди „Пулицър”. Хапнахме по един огромен студентски сандвич и се отправихме към близкия Харлем, квартал, предимно населен от чернокожи. Уникално място! Както споменах, и тук има от великите стълбища stoops, за разлика от останалата част на Манхатън, но просто и атмосферата се промени изведнъж, улиците станаха по-широки, минувачите по-незабързани, лежерни. Влязохме в типично заведение за soul food – традиционна, тежка храна на афроамериканците с традиции още във времето на робството, включваща извратени нещица, предимно пържени, като свински бузи, говежди опашки, мариновани свински крака и т.н. Нямахме сили да опитаме след студентските сандвичи, и може би по-добре.
Култова дейност в Готам е да се отиде на мюзикъл или обикновено театрално представление на Бродуей. Нямах нерви и време за това, но Ема организира за Тишо и за мене нещо още по-вълнуващо: посещение на лудото, алтернативно представление Sleep No More, чиято сцена е цяла, огромна къща в Челси, кръстена Хотел „МакКитрик”. Не знам как успя да намери билети и колко струваха, но това за мен беше непредвидимо и неповтроимо преживяване. Представете си как на влизане ви дават една маска и ви пускат по седемте етажа на сградата да търсите актьорите заедно с другите зрители – и те с маски. Актьорите са без. Всяка стая от огромния „хотел” е сцена. Декорите са старинни, депресиращи и мрачни. Актьорите тичат от етаж на етаж, а полуделите зрители с маските се втурват след тях, за да не изтърват нещо от действието. Можеш да си избереш различни сцени, но накрая някакси те насочват до заключителната трагична сцена в голяма зала. Както казах, пиесата е по „Макбет”. От време на време можеше да напускаш „сцената” и да пийваш по бърбън в специално помещение на фона на джаз на живо, от което аз се възползвах. Ново и уникално изживяване за мен, обрисуващо неповторимостта и прогресивността на Ню Йорк и неговите шантави жители.
Бостън
Бях решил, че предвид двете ми седмици в Америка, ще е добре да посетя и друг град по източното крайбрежие. Чудех се дали да е Вашингтон, Филаделфия или Бостън. Но Бостън от само себе си спечели, благодарение на стереотипа, живеещ в мен, че е по-европейски (и защо ли?); на Цецо, приятел от Американския унверситет, който е живял там и ми препоръча много добри неща за правене; и на факта, че учителят ми по Английски Бе от гимназията и настоящ колега, занимаващ се с анализи на постсъветското пространство, Джош Кучера прави магистратура в Харвард и ми предложи да съм му гостенин за една вечер и да ме разведе по университета.
Не знам колко европейски е Бостън, но макар и миниатюрен и скромен в сравнение с Голямата ябълка (и много по-подреден!), на мен много ми допадна. Харвард се води в Кембридж, различен от Бостън град, но де факто квартал на града. Направихме си страшна ледена разходка по университета, вторият такъв от Бръшляновата лига, който посетих: Harvard Law School, The Yard, Kennedy School of Global and International Affairs и един типичен студентски бар, Grendel’s Den, където изпихме по няколко бърбъна.
После отидохме до Чайна таун да хапнем типични сечуански вкусотии като мапу тофу и свински чревца в ужасно лют сос. После аз разцъках по баровете, а Джош се прибра да учи. На другия ден си казахме чао и аз посетих Масачузетския технологичен институт (Massachusetts Institute of Technology, MIT), третото училище от Бръшляновата лига в списъка ми. MIT е може би най-добрия университет за точни науки в света. Много приветлив кампус, с раздвижени сгради и зали, разположен близо до реката Чарлз. След MIT отидох в Музея на изящните изкуства да се постопля и да се посветя, освен на импресионистите, и на великолепни местни художници от Нова Англия, запечатали революционния дух на Америка от 18-19 век. С последвалото ми посещение на заведението за сандвичи с омари (lobster rolls) на пристанището, James Hook’s Lobsters, програмата ми в Бостън приключи и се качих обратно на Грейхаунда за Готам.
После отидохме до Чайна таун да хапнем типични сечуански вкусотии като мапу тофу и свински чревца в ужасно лют сос. После аз разцъках по баровете, а Джош се прибра да учи. На другия ден си казахме чао и аз посетих Масачузетския технологичен институт (Massachusetts Institute of Technology, MIT), третото училище от Бръшляновата лига в списъка ми. MIT е може би най-добрия университет за точни науки в света. Много приветлив кампус, с раздвижени сгради и зали, разположен близо до реката Чарлз. След MIT отидох в Музея на изящните изкуства да се постопля и да се посветя, освен на импресионистите, и на великолепни местни художници от Нова Англия, запечатали революционния дух на Америка от 18-19 век. С последвалото ми посещение на заведението за сандвичи с омари (lobster rolls) на пристанището, James Hook’s Lobsters, програмата ми в Бостън приключи и се качих обратно на Грейхаунда за Готам.
-------
Това беше. Нямам повече сили да пиша и искам само едно нещо да кажа: като пуснат директния полет до Ню Йорк тази година, както се говореше, пак ще отида. Веднага.
1 comment:
So luck to come across your excellent blog. Your blog brings me a great deal of fun.. Good luck with the site. cotton twill fabric
Post a Comment