В НДК-то бяха нахлули изгладнели вълци за книги през тази мека вечер на декември.
Посетих Международния панаир на книгата в София за първи път от може би петнайсетина години, когато още си бях гимназистче. Тогава панаирът беше в малкото НДК и имаше двайсет или трийсет сергийки. Главно ментета на Александър Дюма (Луиза дьо Валиер, сещате ли се?), книги-игри и езотерична литература. Сега панаирът беше в главната сграда, разположен на три етажа и два полуетажа, над сто издателства с малки, големи и още по-големи щандове.
Преди имаше някакъв скромен контингент заблудени читатели-посетители, въпреки ниските цени на книгите. Сега имаше наплив от зажаднели за хубава книжка граждани, дошли след работа да обикалят щандовете, да разпитват за намаления, да купуват много, ама много книги, които сега са далеч по-скъпи от преди 15 години. Книги всякакви – „Зимата на нашето недоволство”, „Айкидо”, „100 луксозни коли”, „Маршрутите на България”, „Изгубеният символ”, „Стара градска кухня”, „Хора в Ислямска република Иран”, „Завръщане в голямата гора”, „На юг от границата, на запад от слънцето” и още, и още. Хора още по-всякакви, повече видове от книгите дори.
Не можех да се размина, трябваше да се побутвам от време на време, за да стигна до някой щанд или да се махна от него. Адски проблем с рестото – естествено, че издателствата не се бяха подсигурили с дребни, а изгладнелите книгояди имаха само едри, и имаше масово закръгляне като в софийско такси.
Малко ме и разочарова панаирът. Бяха обявили, че тази година специален гост ще е Сърбия. Надявах се да има солидно представителство на белградските издателства и да ги налазя за евтини книги. Но се оказа, че в последния момент това гостуване се е провалило. Така обясни девойката на „Информация” на входа. Много жалко. Каза, че ще има представяне на някои сръбски автори еди-кога си, но като цяло техни издателства нямат щандове на панаира.
За сметка на това в Зала 1, докато в коридорите около нея се вихреше 28-ят панаир на книгата в София, се подготвяше концерт на Берковската духова музика. Специален гост – Любиша Самарджич, майсторът на югославския хумор, Полицаят от Петльово бърдо, Горещият вятър! Сърбия дойде на гости все пак, нали, си мислех и простих на издателствата, че ги няма. Може би е имало проблем с тъпите визи. Слава богу, че от 19 декември нашите съседи ще могат пак да ни идват на гости.
A sad adio, moj vrući Sofijski decembarski vetre... Следва Sajam knjiga в Белград!
Thursday, 3 December 2009
Хора и места
Хората в София все по-често отдават значение на мястото, където отиват, а не на хората, с които се срещат.
Приоритетно е в кое заведение ще се видим, не дали ще се видим;
дали ще има места, не колко приятели ще се срещнем;
дали има вегетарианска храна в заведението или няма; дали работи до по-късно или затваря в 22.00; дали има ‘готина’ музика или според ‘нашите’ разбирания няма; дали се пуши в заведението или не се пуши;
ако сме на гости, къде сме на гости, не на кого сме на гости; дали е скъп бакшишът до там или е поносим;
до преди известно време – кози ли се на мястото, където отиваме, или не се кози;
място във времето: дали е през седмицата или е вечерите, след които може да се спи;
дали имаме време да се приберем до крайния квартал, в който живеем, и да излезем наново, или ‘няма смисъл’;
дали е празник или делник в собствените ни представи.
Хората в София отдават значение на съвсем нормални неща в този свят, в който местата са постоянни, а обитателите им се сменят с ритъма на латиноамерикански сериал.
Приоритетно е в кое заведение ще се видим, не дали ще се видим;
дали ще има места, не колко приятели ще се срещнем;
дали има вегетарианска храна в заведението или няма; дали работи до по-късно или затваря в 22.00; дали има ‘готина’ музика или според ‘нашите’ разбирания няма; дали се пуши в заведението или не се пуши;
ако сме на гости, къде сме на гости, не на кого сме на гости; дали е скъп бакшишът до там или е поносим;
до преди известно време – кози ли се на мястото, където отиваме, или не се кози;
място във времето: дали е през седмицата или е вечерите, след които може да се спи;
дали имаме време да се приберем до крайния квартал, в който живеем, и да излезем наново, или ‘няма смисъл’;
дали е празник или делник в собствените ни представи.
Хората в София отдават значение на съвсем нормални неща в този свят, в който местата са постоянни, а обитателите им се сменят с ритъма на латиноамерикански сериал.
Sunday, 15 November 2009
election
on Sunday
when there is faint rain
in November
and Sofia’s largest town
goes to the schools
to cast a straw in the river
I desperately
crave
London
when there is faint rain
in November
and Sofia’s largest town
goes to the schools
to cast a straw in the river
I desperately
crave
London
Saturday, 7 November 2009
Blackout
Двайсет години от може би най-голямата промяна, която се е случвала на нас на изток от Триест. Всички пишат, коментират, някои са горди, на други им е тъжно. В Германия се радват, истински. Преди 20 години разбиха шибаната стена, най-гадния символ на света...
Днес е 7 ноември. Преди заветната 1989 година на 7 ноември ги задължаваха да ходят на манифестации. И моите родители, и вашите. И мене като чавдарче. На 7 ноември 1989 имаше ли манифестация? Не си спомням. Три дена след това БКП „предаде” успешно властта на своите хора в един демократичен воал.
Има две събития, които ме карат да плача от кеф през тези 20 години. Едното е митингът на СДС на Орлов мост на 7 юни 1990. Другото е спонтанния протест срещу неокомунистите на 10 януари 1997.
Този ентусиазъм умря и се загуби сред мутри, царе, Европейски съюз и НАТО. Това го изгубихме, включително и аз, през годините. Българите са като мечка в зимен сън, по това много наподобяваме дългогодишния идол Русия. Трябва зверски да я ръгнеш, за да почне да действа. Последното изследване – българите искат силен лидер, а нивото на демокрацията е на второ място. В тая класация сме между Русия и Украйна.
Днес българският премиер Бойко Борисов беше гост в токшоу на Нова ТВ. Беше невероятен, луд, готин, смешен, трябваше да продължи повече тва шоу, както каза една приятелка. Наистина говоренето си беше като латино сериал. Засегна най-чувствителните теми за българите тва момче, Шампионската лига и Шаха, националната гордост. Беше толкова як, как няма да го гледаш. Говори булшит през цялото време, но всички го гледат, включително и аз. Нашият Берлускони. Ние вървим след Италия в политическо отношение. Анализаторите да гледат Италия как се развива и после спокойно да прилагат развитията за България. Лява алтернатива няма.
Blackout. Бех на гости на наште днес. Приятно хапване, разкази, споделяне на мнения. По едно време спре тока. За около половин час. Мама запали свещ, има си още резерви на разположение. Бащата има руски фенер и го използва, за да намерим свещта. Двайсет години по-късно, двайсет години след ония моменти, когато чаках да спрат тока и да изляза да люпя семки със съседските момичета, двайсет години след това имахме спиране на тока. По БНТ течеше концерт по повода на 50 години БНТ. Някви кавъри на нафталинясали песни. Спреха ни БНТ и спреха ни тока и си мислех, ех мама му деба, не е ли странна тая България?
Днес е 7 ноември. Преди заветната 1989 година на 7 ноември ги задължаваха да ходят на манифестации. И моите родители, и вашите. И мене като чавдарче. На 7 ноември 1989 имаше ли манифестация? Не си спомням. Три дена след това БКП „предаде” успешно властта на своите хора в един демократичен воал.
Има две събития, които ме карат да плача от кеф през тези 20 години. Едното е митингът на СДС на Орлов мост на 7 юни 1990. Другото е спонтанния протест срещу неокомунистите на 10 януари 1997.
Този ентусиазъм умря и се загуби сред мутри, царе, Европейски съюз и НАТО. Това го изгубихме, включително и аз, през годините. Българите са като мечка в зимен сън, по това много наподобяваме дългогодишния идол Русия. Трябва зверски да я ръгнеш, за да почне да действа. Последното изследване – българите искат силен лидер, а нивото на демокрацията е на второ място. В тая класация сме между Русия и Украйна.
Днес българският премиер Бойко Борисов беше гост в токшоу на Нова ТВ. Беше невероятен, луд, готин, смешен, трябваше да продължи повече тва шоу, както каза една приятелка. Наистина говоренето си беше като латино сериал. Засегна най-чувствителните теми за българите тва момче, Шампионската лига и Шаха, националната гордост. Беше толкова як, как няма да го гледаш. Говори булшит през цялото време, но всички го гледат, включително и аз. Нашият Берлускони. Ние вървим след Италия в политическо отношение. Анализаторите да гледат Италия как се развива и после спокойно да прилагат развитията за България. Лява алтернатива няма.
Blackout. Бех на гости на наште днес. Приятно хапване, разкази, споделяне на мнения. По едно време спре тока. За около половин час. Мама запали свещ, има си още резерви на разположение. Бащата има руски фенер и го използва, за да намерим свещта. Двайсет години по-късно, двайсет години след ония моменти, когато чаках да спрат тока и да изляза да люпя семки със съседските момичета, двайсет години след това имахме спиране на тока. По БНТ течеше концерт по повода на 50 години БНТ. Някви кавъри на нафталинясали песни. Спреха ни БНТ и спреха ни тока и си мислех, ех мама му деба, не е ли странна тая България?
Wednesday, 4 November 2009
Градът на червения камък
„Туф”. Така наричат арменците червения камък, от който са построени повечето сгради в Ереван, стари и нови, църкви и светски, площади и улици. Ереван е град на почти 3000 години, най-старият непрекъснато населяван град в Европа; град на дългото лято, джаза, автомобилните клаксони; град на хиляди километри на изток от София, където кракът ми не е припарвал преди.
Полетът е дълъг и труден, нощен, през Виена, с много висене на летището. Тръгваш от София в шест следобед, стигаш в Ереван в шест сутринта. Отвратителна е тая разлика в часовите зони. Но пристигаш в едно приветливо кавказко лято в края на октомври, тих и заспал град, рекламите са на една странна азбука, използвана още от 5-ти век.
Армения е най-старата християнска държава. Те приемат християнството като официална религия още през 301 г. сл. Хр. Тогава се създава и Арменската апостолическа църква, уникална и до днес с историята и каноните си. Например, българи и гърци празнуват Коледа на 25 декември, католици и протестанти също, македонци, руснаци, сърби и грузинци на 7 януари, а Арменската църква празнува Коледа на... 6 януари. Не е само календарът – самите им църкви са уникални. Нямат икони, цари семплост навсякъде, кръстят се като католиците (първо ляво, после дясно), но отвън църквите приличат повече на православни.
През деня Ереван е типичен европейски град, забързан, гласовит. Особено гласовит, защото тук властва културата на автомобилния клаксон. Шофьорите надуват клаксона за щяло и нещяло, постоянно, това е като закон. Отначало се чудех какви са тези далечни, странни звуци по целия град. Дали е от звуковата сигнализация на светофарите, дали е нещо друго, незнайно за мен, кавказко. Това бяха просто клаксоните на застарели лади, ниви, волги (които обаче имат джанти като за лексъс), съветски автобуси, маршрутки и микробуси, които се чуваха от всяка точка на града. Камбанарията на Ереван, заместваща тихите църкви...
Хората са млади, много по-млади, отколкото в България и в Западна Европа. Весели ми се струват, от време на време ме поглеждат учудено, защото си личи, че съм чужд елемент. После местни познати ми казаха, че все пак има и пенсионери, но те не се разхождат по улиците като при нас, а по правило си стоят вкъщи. Докато мъжете се носят с доста сдухващи черни дрешки, панталони с ръбове, копринени ризки, черни пуловери и остри обувки, жените се обличат доста прилично. Свежи поли, сака, шалове, обувки (по обувките изпреварват българските жени с години!). Имам чувството, че в Ереван, въпреки консервативния характер на обществото тук, жените са ходили по Европата по-често, отколкото мъжете.
Джаз навсякъде. Отнесен дебел пианист свири всяка вечер във фоайето на хотела ми. Питах го какво - Duke Ellington и Count Basie. Вживява се, спира, пие един коняк, продължава. Със стария ми приятел Бабкен, журналист, с когото учихме в Лондон преди 2 години, и жена му, отиваме в джаз клуб „Поплавок” (на руски – корабно платно). Там - страшен китарист, лидера на комбото; като засвириха босанова по едно време и китаристът, и аз откачихме. Арменски коняк, джаз, Ереван и стари приятели от Лондон... Кеф.
Арменският коняк е начин на живот тук. Има сто вида, от много евтин до много, много скъп, от тригодишен до мнооогогодишен, от джобна бутилка до дълга бутилка във формата на сабя. „Арарат” е най-популярният, най-скъпата марка е „Наири”. Бабкен ми подари бутилка „Арарат”, произведена още по времето на СССР. Не смея да я отворя.
Арменците и съседите им грузинците не спират по съседски да се препират чий коняк е по-хубав и чие вино е по-хубаво. И двете страни знаят обаче, че арменският коняк е закон, а виното не е чак толкова добро; че грузинският коняк става, но грузинското вино е просто по-доброто. Тези препирни често намират израз в една кавказка традиция – тостовете. Знам от приятели колко важни са тостовете в Грузия, ролята на „тамада” (даващия тостовете – само той има право) и това как е задължително да го слушаш. В Армения в един момент трябва и ти да дадеш тост. В Ереван го изпитах лично. Не знам как е арменската дума за „тамада”, но нашият домакин вдигаше чудни тостове с дълги, нравоучителни истории, през четвърт час. Накрая дойде и моят ред. Аз просто преразказах какво ми се случи в централната поща на Ереван по-рано същия ден. Отидох да пратя картички до София. Попитах служителката на развален руски колко струват марките за България. Тя ми отговори на развален български колко, а после ми разказа колко як град е Бургас и че пак ще отиде при роднините си там другото лято. За момент забравих, че съм на 2500 км на изток от София и си се разговорих на български. Хората на опашката и колежките на служителката ни гледаха учудено. Но за момент се почувствах у дома си. Това казах и на тоста – нека всеки един от вас, приятели, се почувства поне за миг, спонтанно, у дома си в страната на другия. Да пием за дома!
На тръгване от града на червения камък и джаза, изпих един „Арарат” на летище „Звартнотс”. И се запътих към дома.
Полетът е дълъг и труден, нощен, през Виена, с много висене на летището. Тръгваш от София в шест следобед, стигаш в Ереван в шест сутринта. Отвратителна е тая разлика в часовите зони. Но пристигаш в едно приветливо кавказко лято в края на октомври, тих и заспал град, рекламите са на една странна азбука, използвана още от 5-ти век.
Армения е най-старата християнска държава. Те приемат християнството като официална религия още през 301 г. сл. Хр. Тогава се създава и Арменската апостолическа църква, уникална и до днес с историята и каноните си. Например, българи и гърци празнуват Коледа на 25 декември, католици и протестанти също, македонци, руснаци, сърби и грузинци на 7 януари, а Арменската църква празнува Коледа на... 6 януари. Не е само календарът – самите им църкви са уникални. Нямат икони, цари семплост навсякъде, кръстят се като католиците (първо ляво, после дясно), но отвън църквите приличат повече на православни.
През деня Ереван е типичен европейски град, забързан, гласовит. Особено гласовит, защото тук властва културата на автомобилния клаксон. Шофьорите надуват клаксона за щяло и нещяло, постоянно, това е като закон. Отначало се чудех какви са тези далечни, странни звуци по целия град. Дали е от звуковата сигнализация на светофарите, дали е нещо друго, незнайно за мен, кавказко. Това бяха просто клаксоните на застарели лади, ниви, волги (които обаче имат джанти като за лексъс), съветски автобуси, маршрутки и микробуси, които се чуваха от всяка точка на града. Камбанарията на Ереван, заместваща тихите църкви...
Хората са млади, много по-млади, отколкото в България и в Западна Европа. Весели ми се струват, от време на време ме поглеждат учудено, защото си личи, че съм чужд елемент. После местни познати ми казаха, че все пак има и пенсионери, но те не се разхождат по улиците като при нас, а по правило си стоят вкъщи. Докато мъжете се носят с доста сдухващи черни дрешки, панталони с ръбове, копринени ризки, черни пуловери и остри обувки, жените се обличат доста прилично. Свежи поли, сака, шалове, обувки (по обувките изпреварват българските жени с години!). Имам чувството, че в Ереван, въпреки консервативния характер на обществото тук, жените са ходили по Европата по-често, отколкото мъжете.
Джаз навсякъде. Отнесен дебел пианист свири всяка вечер във фоайето на хотела ми. Питах го какво - Duke Ellington и Count Basie. Вживява се, спира, пие един коняк, продължава. Със стария ми приятел Бабкен, журналист, с когото учихме в Лондон преди 2 години, и жена му, отиваме в джаз клуб „Поплавок” (на руски – корабно платно). Там - страшен китарист, лидера на комбото; като засвириха босанова по едно време и китаристът, и аз откачихме. Арменски коняк, джаз, Ереван и стари приятели от Лондон... Кеф.
Арменският коняк е начин на живот тук. Има сто вида, от много евтин до много, много скъп, от тригодишен до мнооогогодишен, от джобна бутилка до дълга бутилка във формата на сабя. „Арарат” е най-популярният, най-скъпата марка е „Наири”. Бабкен ми подари бутилка „Арарат”, произведена още по времето на СССР. Не смея да я отворя.
Арменците и съседите им грузинците не спират по съседски да се препират чий коняк е по-хубав и чие вино е по-хубаво. И двете страни знаят обаче, че арменският коняк е закон, а виното не е чак толкова добро; че грузинският коняк става, но грузинското вино е просто по-доброто. Тези препирни често намират израз в една кавказка традиция – тостовете. Знам от приятели колко важни са тостовете в Грузия, ролята на „тамада” (даващия тостовете – само той има право) и това как е задължително да го слушаш. В Армения в един момент трябва и ти да дадеш тост. В Ереван го изпитах лично. Не знам как е арменската дума за „тамада”, но нашият домакин вдигаше чудни тостове с дълги, нравоучителни истории, през четвърт час. Накрая дойде и моят ред. Аз просто преразказах какво ми се случи в централната поща на Ереван по-рано същия ден. Отидох да пратя картички до София. Попитах служителката на развален руски колко струват марките за България. Тя ми отговори на развален български колко, а после ми разказа колко як град е Бургас и че пак ще отиде при роднините си там другото лято. За момент забравих, че съм на 2500 км на изток от София и си се разговорих на български. Хората на опашката и колежките на служителката ни гледаха учудено. Но за момент се почувствах у дома си. Това казах и на тоста – нека всеки един от вас, приятели, се почувства поне за миг, спонтанно, у дома си в страната на другия. Да пием за дома!
На тръгване от града на червения камък и джаза, изпих един „Арарат” на летище „Звартнотс”. И се запътих към дома.
Wednesday, 21 October 2009
Köln-Düsseldorfer
Така се нарича круз линията между Кьолн и Дюселдорф, съответно най-големия град и столицата на Северен Рейн-Вестфалия. Корабчетата на Köln-Düsseldorfer изминават за около един ден разстоянието от около 50 км между тези два града, кацнали на Рейн. Естествено има спирки, пикници по брега, екскурзоводи...
За мен Köln-Düsseldorfer има съвсем друго значение. Не съм го пробвал тоя круз, може би е готин. За мен Köln-Düsseldorfer е спомен отпреди точно 10 години, когато, луд студент, бях в Кьолн като доброволец на една алтернативна среща на върха на Европейския съюз, насред анархисти, пънкари, кюрди, турци и всякакви елементи от цяла Европа. Тогава пиех местната бира Kölsch (за който не знае - това е вид бира, не марка, също както вид е Lager, Pilsener, Ale и т.н.) на брега на Рейн, точно на кея на Köln-Düsseldorfer, и гледах как пътниците се качват и заминават на север към Дюселдорф. Освен това участвах в демонстрации, дискусии, продавах бира и вино на всякакви елементи с какви ли не прически и дрешки в доброволческия лагер (тогава нямаше евра, бях наизустил курса на всяка европейска валута спрямо другата, от белгийски франк до гръцка драхма). Но Köln-Düsseldorfer и брега на Рейн си се запечатаха в съзнанието ми...
Точно 10 години след това отново съм тук с Früh Kölsch в ръка, ту вали, ту е слънце, Рейн е сив и бърз, зад мене катедралата (Der Dom), огромна, черна и пълна с носталгия, а Кьолн е все така див, пъстър, турски, кюрдски, уникален.
Дошъл съм на гости на стария ми приятел и съученик от Английската Джоркаеф, който е архитект и живее с приятелката си Стела в Дюселдорф. Кацам в Дортмунд с Wizzair, 97 лв. в двете посоки ако си вземеш билет 1-2 месеца по-рано. Приказка. Дортмунд е на 70 км от Дюселдорф, Джоркаеф и Стела ме посрещат и пред нас е целият ден.
Преди 10 години не успях да отида до Дюселдорф. Нямаше време от демонстрации и какво ли не. Тогава имаше време само за Бон, за едно българско студентско парти с напиване до безсвяст. Но сега съм очарован от този град. Има невероятна комбинация от стара и нова архитектура, едно сливане на готика и модернизъм, което е уникално според мен. Такова нещо другаде не съм виждал поне. Наред със стари къщи с типичните фасади тип Амстердам и Копенхаген има сгради проектирани от Франк Гери. Преливането е меко и уместно, буди възхищение дори у архитектурен лаик като мене. Добре, че е Джоркаеф до мене да ми обръща внимание на моментите.
Правим дълга разходка по Рейн насред редуващи се октомврийски дъжд и слънце. Вятърът е силен, троши ни чадъра, но к’во ти пука в тая жега. Мостове, телевизионната кула, пристанището, гъзарски квартали и от двете страни. Качваме се на върха на кулата на 172 м височина. Отгоре гледката е зашеметяваща. Времето се редува от пролетно слънчево с умерен вятър до зимно сухо ветровито. Направо имам чувството, че съм на някой облак и долу Рейн и сградите на Франк Гери са моментни снимки в остаряла кино лента. Кварталите на Дюселдорф са ту сиви и замъглени, ту слънчеви и весели.
В Дюселдорф се пие бира Alt. Тя си е тяхна, местна, също както Kölsch си е кьолнската бира. Тя е по-газирана и малко горчивка, докато Kölsch е сладникава. Наливам се с Füchschen Alt, докато съм в Дюселдорф. И в Кьолн, и тука бирицата се пие в малки чашки от по 200 грама. Много странно, това го има само тук от цяла Германия. Докато на Октоберфест в Мюнхен няма по-малка халба от 1 литър, тука на Северен Рейн обичат да си пийват полечка, сервитьорката сама носи, никога не ти е разгазирана (бирата), абе има смисъл.
Между Кьолн и Дюселдорф има комично съперничество. Дюселдорф е официалната столица на Северен Рейн-Вестфалия и населението му е около 600 000. По-снобарски град е, с повече модерна архитектура, както стана ясно. Кьолн надхвърля милион и е по-алтернативен, студентски, хипарски, ненаситен. И двата са ми ОК, само че жителите им не мислят така. Постоянно се ебават едни други, повече Дюс се ебават с Кьолн (продават се по центъра от ония тениски със смешно-тъпите надписи, в случая против Кьолн), Alt vs. Kölsch и пр. Но и в двата града кръчмиците са луууууудииии, хората са весели, пият си в чашките от по 200 грама, пеят, ядат като луди вурстове и свински джолани, зеле и картофи, Рейн братче...
На другия ден отиваме с пасата на Джоркаеф до Кьолн. VW Passat, модел 2006, 1.6 бензин, без никакви екстри (води се базов модел, иначе има автопилот освен всичко друго). Чуден автомобил. Харчи средно 6,7 литра на сто, всичко което му трябва, е налице. Вдига 180, но повече за какво са ти.
Точно 10 години след оня студентски трип отново съм в Кьолн, с Früh Kölsch в ръка, ту вали, ту е слънце, Рейн е сив и бърз, зад мене катедралата, огромна, черна и пълна с носталгия, а Кьолн е все така див, пъстър, турски, кюрдски, уникален.
Паркираме на Neumarkt, транспортния хъб на Кьолн (нещо като Сточна гара или Орлов мост, само че си е баш площад, заобиколен от сгради). Има мач на 1. FC Köln срещу Mainz и Neumarkt е едно бяло-червено море. Хиляди фенове се събират, пълнят трамваите като сардини и пеят. За такъв обикновен шампионатен мач от Бундеслигата... Атмосферата е като тази преди Левски – Барселона през 2006 г. 1. FC Köln биха с 1-0 впоследствие, чухме по радиото.
Минаваме по претъпканите търговски улици на Кьолн към Рейн, има какво ли не. Представления на улични артисти, футболни фенове, българи гастарбайтери, английски сноби. После Dom (катедралата) се появява изневиделица и те смачква. Буквално те натиска и те изравнява със земята. Аз го видях още от 30 км разстояние, докато пътувахме с пасата на юг по аутобана. Сега е пред мен и не мога да сваля поглед от него. С чене до земята. И винаги вятър до бога пред Dom. Силен, пронизващ вятър.
Хващаме по една турска улица към Ebertplatz. Бирата се пийва, спомените прииждат. После минаваме към квартала с кръчмите. Оживление голямо. Банди от по 10-15 шваби на средна възраст обикалят и търсят места по кръчмите в 3-4 следобед да пият. Места почти никъде няма. Аз имам чувството, че тях ги кефи самото обикаляне. Но добре си изкарват, хич да не е! Наливат се с бира на бара, чакайки да се освободи маса, за да продължат да се наливат и да похапват на маса!
Моят личен Köln-Düsseldorfer през този хубав октомврийски уикенд включваше и две малки средновековни селца между двата големи града. Едното се казва Kaiserswert и се води квартал на Дюселдорф. Има старинен замък със стени дебели 4,5 метра на брега на Рейн, страшни кръчми и стари занаятчийски къщи и улици. Другото се казва Zons и е точно на средата между ареалите на Alt и Kölsch. Има крепостна стена, вятърни мелници, яки сладкарници, руски туристи и мноооого яки кръчми.
Ходихме и до Брюж този уикенд. Но това е друга история.
Когато руският бакшиш ни докара до летището в Дортмунд секунди преди Wizzair да затворят check-in-а, попитах Джоркаеф дали има Kölsch на летището след секюритито. "Не знам бате", вика ми. Така се надявах да има. Но нямаше. Трябва да се отиде до Кьолн за Kölsch.
За мен Köln-Düsseldorfer има съвсем друго значение. Не съм го пробвал тоя круз, може би е готин. За мен Köln-Düsseldorfer е спомен отпреди точно 10 години, когато, луд студент, бях в Кьолн като доброволец на една алтернативна среща на върха на Европейския съюз, насред анархисти, пънкари, кюрди, турци и всякакви елементи от цяла Европа. Тогава пиех местната бира Kölsch (за който не знае - това е вид бира, не марка, също както вид е Lager, Pilsener, Ale и т.н.) на брега на Рейн, точно на кея на Köln-Düsseldorfer, и гледах как пътниците се качват и заминават на север към Дюселдорф. Освен това участвах в демонстрации, дискусии, продавах бира и вино на всякакви елементи с какви ли не прически и дрешки в доброволческия лагер (тогава нямаше евра, бях наизустил курса на всяка европейска валута спрямо другата, от белгийски франк до гръцка драхма). Но Köln-Düsseldorfer и брега на Рейн си се запечатаха в съзнанието ми...
Точно 10 години след това отново съм тук с Früh Kölsch в ръка, ту вали, ту е слънце, Рейн е сив и бърз, зад мене катедралата (Der Dom), огромна, черна и пълна с носталгия, а Кьолн е все така див, пъстър, турски, кюрдски, уникален.
Дошъл съм на гости на стария ми приятел и съученик от Английската Джоркаеф, който е архитект и живее с приятелката си Стела в Дюселдорф. Кацам в Дортмунд с Wizzair, 97 лв. в двете посоки ако си вземеш билет 1-2 месеца по-рано. Приказка. Дортмунд е на 70 км от Дюселдорф, Джоркаеф и Стела ме посрещат и пред нас е целият ден.
Преди 10 години не успях да отида до Дюселдорф. Нямаше време от демонстрации и какво ли не. Тогава имаше време само за Бон, за едно българско студентско парти с напиване до безсвяст. Но сега съм очарован от този град. Има невероятна комбинация от стара и нова архитектура, едно сливане на готика и модернизъм, което е уникално според мен. Такова нещо другаде не съм виждал поне. Наред със стари къщи с типичните фасади тип Амстердам и Копенхаген има сгради проектирани от Франк Гери. Преливането е меко и уместно, буди възхищение дори у архитектурен лаик като мене. Добре, че е Джоркаеф до мене да ми обръща внимание на моментите.
Правим дълга разходка по Рейн насред редуващи се октомврийски дъжд и слънце. Вятърът е силен, троши ни чадъра, но к’во ти пука в тая жега. Мостове, телевизионната кула, пристанището, гъзарски квартали и от двете страни. Качваме се на върха на кулата на 172 м височина. Отгоре гледката е зашеметяваща. Времето се редува от пролетно слънчево с умерен вятър до зимно сухо ветровито. Направо имам чувството, че съм на някой облак и долу Рейн и сградите на Франк Гери са моментни снимки в остаряла кино лента. Кварталите на Дюселдорф са ту сиви и замъглени, ту слънчеви и весели.
В Дюселдорф се пие бира Alt. Тя си е тяхна, местна, също както Kölsch си е кьолнската бира. Тя е по-газирана и малко горчивка, докато Kölsch е сладникава. Наливам се с Füchschen Alt, докато съм в Дюселдорф. И в Кьолн, и тука бирицата се пие в малки чашки от по 200 грама. Много странно, това го има само тук от цяла Германия. Докато на Октоберфест в Мюнхен няма по-малка халба от 1 литър, тука на Северен Рейн обичат да си пийват полечка, сервитьорката сама носи, никога не ти е разгазирана (бирата), абе има смисъл.
Между Кьолн и Дюселдорф има комично съперничество. Дюселдорф е официалната столица на Северен Рейн-Вестфалия и населението му е около 600 000. По-снобарски град е, с повече модерна архитектура, както стана ясно. Кьолн надхвърля милион и е по-алтернативен, студентски, хипарски, ненаситен. И двата са ми ОК, само че жителите им не мислят така. Постоянно се ебават едни други, повече Дюс се ебават с Кьолн (продават се по центъра от ония тениски със смешно-тъпите надписи, в случая против Кьолн), Alt vs. Kölsch и пр. Но и в двата града кръчмиците са луууууудииии, хората са весели, пият си в чашките от по 200 грама, пеят, ядат като луди вурстове и свински джолани, зеле и картофи, Рейн братче...
На другия ден отиваме с пасата на Джоркаеф до Кьолн. VW Passat, модел 2006, 1.6 бензин, без никакви екстри (води се базов модел, иначе има автопилот освен всичко друго). Чуден автомобил. Харчи средно 6,7 литра на сто, всичко което му трябва, е налице. Вдига 180, но повече за какво са ти.
Точно 10 години след оня студентски трип отново съм в Кьолн, с Früh Kölsch в ръка, ту вали, ту е слънце, Рейн е сив и бърз, зад мене катедралата, огромна, черна и пълна с носталгия, а Кьолн е все така див, пъстър, турски, кюрдски, уникален.
Паркираме на Neumarkt, транспортния хъб на Кьолн (нещо като Сточна гара или Орлов мост, само че си е баш площад, заобиколен от сгради). Има мач на 1. FC Köln срещу Mainz и Neumarkt е едно бяло-червено море. Хиляди фенове се събират, пълнят трамваите като сардини и пеят. За такъв обикновен шампионатен мач от Бундеслигата... Атмосферата е като тази преди Левски – Барселона през 2006 г. 1. FC Köln биха с 1-0 впоследствие, чухме по радиото.
Минаваме по претъпканите търговски улици на Кьолн към Рейн, има какво ли не. Представления на улични артисти, футболни фенове, българи гастарбайтери, английски сноби. После Dom (катедралата) се появява изневиделица и те смачква. Буквално те натиска и те изравнява със земята. Аз го видях още от 30 км разстояние, докато пътувахме с пасата на юг по аутобана. Сега е пред мен и не мога да сваля поглед от него. С чене до земята. И винаги вятър до бога пред Dom. Силен, пронизващ вятър.
Хващаме по една турска улица към Ebertplatz. Бирата се пийва, спомените прииждат. После минаваме към квартала с кръчмите. Оживление голямо. Банди от по 10-15 шваби на средна възраст обикалят и търсят места по кръчмите в 3-4 следобед да пият. Места почти никъде няма. Аз имам чувството, че тях ги кефи самото обикаляне. Но добре си изкарват, хич да не е! Наливат се с бира на бара, чакайки да се освободи маса, за да продължат да се наливат и да похапват на маса!
Моят личен Köln-Düsseldorfer през този хубав октомврийски уикенд включваше и две малки средновековни селца между двата големи града. Едното се казва Kaiserswert и се води квартал на Дюселдорф. Има старинен замък със стени дебели 4,5 метра на брега на Рейн, страшни кръчми и стари занаятчийски къщи и улици. Другото се казва Zons и е точно на средата между ареалите на Alt и Kölsch. Има крепостна стена, вятърни мелници, яки сладкарници, руски туристи и мноооого яки кръчми.
Ходихме и до Брюж този уикенд. Но това е друга история.
Когато руският бакшиш ни докара до летището в Дортмунд секунди преди Wizzair да затворят check-in-а, попитах Джоркаеф дали има Kölsch на летището след секюритито. "Не знам бате", вика ми. Така се надявах да има. Но нямаше. Трябва да се отиде до Кьолн за Kölsch.
Monday, 7 September 2009
Sunday, 6 September 2009
Дружелюбен хаос
Пътувах за първи път през живота си с Bulgaria Air, до Берлин и обратно. Интересно ми беше на какво прилича нашият национален превозвач. Какви са машините. Какво е стюардесите да ти говорят на български. Изобщо интересно ми беше да сравня Bulgaria Air с другите национални авиолинии, с които напоследък съм летял, а защо не и с нискотарифните.
Ами весело беше. На отиване самолетът незнайно защо отвън нямаше отличителните знаци на авиокомпанията. Чисто бял самолет, изчистен като капка роса. Някак си се подразбира, че ние сме Bulgaria Air, машалла! Вътре цареше смут през целия полет, защото имаше бая солидна група дечица, двуезични, с ръководител-група застаряваща бългро-германка, изрусена. Пищене, смях, рев – нормалната ситуация. Стюардесите – с нищо не открояващи се средно-статистически българки, може би малко нисички – се държаха с малките като лелки от комунистическа детска градина. „Недей сега така, облегни се”, „Изяде ли си сандвича най-после, ако не извади го от кутията и ми я дай да я изхвърля”, „Не може сега до тоалетна, какичките с кафето още не са минали и ще им пречиш”. Личеше им умората на стюардесите, напълно ги разбирам. И аз едва ги издържах малките дяволчета. Храната и напитките – хаос. Сандвичите стари, хлябът се рони и целият ставаш в трохи. Бирата, „Загорка” кен 330 мл, топла, та топла. На втората ме удостоиха с две бучки лед без да съм си ги искал. Грижат се за теб хората бе, импровизират в името на клиента. И наистина по-добра беше бирата с лед, отколкото без лед. С две думи, първото ми впечатление от Bulgaria Air беше: дружелюбен хаос, поуморен. Невероятно шоу!
На връщане чаках с нетърпение да се шмугна в самолета за нови изживявания. Тоя път самолетът беше по-нов, стюардесите бяха адски красиви, а весела детска глъчка нямаше. Но за сметка на това обслужващия персонал си тананикаше дружно песнички в най-задната част на самолета, където бях аз. Мисля си, радост от предстоящото завръщане у дома, след изтощителен, хаотичен рейс до Берлин и обратно. Не се осмелих да си поръчам „Загорка”, но няма спасение, братче. Бялото вино си беше на стайна температура, но поне ледът повече му подхожда, отколкото на бирата.
Ами Bulgaria Air е една чудна комбинация от нерепетирано театрално представление, пътуване на стоп и реална услуга. Това нещо няма да го изпитате в друга авиолиния. Убеден съм.
Ами весело беше. На отиване самолетът незнайно защо отвън нямаше отличителните знаци на авиокомпанията. Чисто бял самолет, изчистен като капка роса. Някак си се подразбира, че ние сме Bulgaria Air, машалла! Вътре цареше смут през целия полет, защото имаше бая солидна група дечица, двуезични, с ръководител-група застаряваща бългро-германка, изрусена. Пищене, смях, рев – нормалната ситуация. Стюардесите – с нищо не открояващи се средно-статистически българки, може би малко нисички – се държаха с малките като лелки от комунистическа детска градина. „Недей сега така, облегни се”, „Изяде ли си сандвича най-после, ако не извади го от кутията и ми я дай да я изхвърля”, „Не може сега до тоалетна, какичките с кафето още не са минали и ще им пречиш”. Личеше им умората на стюардесите, напълно ги разбирам. И аз едва ги издържах малките дяволчета. Храната и напитките – хаос. Сандвичите стари, хлябът се рони и целият ставаш в трохи. Бирата, „Загорка” кен 330 мл, топла, та топла. На втората ме удостоиха с две бучки лед без да съм си ги искал. Грижат се за теб хората бе, импровизират в името на клиента. И наистина по-добра беше бирата с лед, отколкото без лед. С две думи, първото ми впечатление от Bulgaria Air беше: дружелюбен хаос, поуморен. Невероятно шоу!
На връщане чаках с нетърпение да се шмугна в самолета за нови изживявания. Тоя път самолетът беше по-нов, стюардесите бяха адски красиви, а весела детска глъчка нямаше. Но за сметка на това обслужващия персонал си тананикаше дружно песнички в най-задната част на самолета, където бях аз. Мисля си, радост от предстоящото завръщане у дома, след изтощителен, хаотичен рейс до Берлин и обратно. Не се осмелих да си поръчам „Загорка”, но няма спасение, братче. Бялото вино си беше на стайна температура, но поне ледът повече му подхожда, отколкото на бирата.
Ами Bulgaria Air е една чудна комбинация от нерепетирано театрално представление, пътуване на стоп и реална услуга. Това нещо няма да го изпитате в друга авиолиния. Убеден съм.
Saturday, 5 September 2009
Та за Берлин...
- Ами той Берлин няма център. Съставен е от много квартали, „села”, които са си самостоятелни центрове, със свой собствен живот, имат си всичко необходимо, всички нужди на жителите могат да бъдат задоволени локално, без да се пътува до друго „село”.
- Аха, нещо като „Люлин”.
- Да, като „Люлин”, „Младост”... Аз например не бих излязла от квартала ако не ходех на работа. Макар че и до работата ми е 10 минути с колелото. Другото е, че Берлин до 1989 е бил разделен град. Всичко по две. Не може и няма как да има обособен център. Но за сметка на това пък си имаме три опери.
- А как ти се казва кварталът?
- Prenzlauer Berg.
- Тука в северната част на Берлин ли сме?
- Амиии, чакай. Североизточната.
- Гледам няма много туристи.
- Тука в квартала ги няма, да. Което си му е чарът. Макар че за световното през 2006 бяха навсякъде. Буквално. Беще страшно тогава. Тогава германците за първи път след 1954 г., когато стават световни шампиони в Швейцария, се почувстваха истински горди, че са германци. Още го имат тоя комплекс от войната. Не смеят да наблягат много на националното, рядко ще видиш национален флаг или да пеят химна. Но през 2006 се възродиха. Бяха адски горди, че са направили такова първенство, пееха заедно химна и имаше знамена навсякъде. Не претендирха за шампионското място. Бяха доволни и на третото. Атмосферата в Берлин беше уникална...
- Беше лудо първенство. А и Италия станаха шампиони, какво повече искаш... А Западен Берлин, т.е. бившия Западен?
- Там е зле. Изток е истината. Има една махала турска Kreuzberg, там е весело. Има живот. Ама аз не мога да си представя да живея в Западен...
- Нещо не виждам задръствания. Да не би берлинчани да са на почивка още?
- Не, в Берлин няма задръствания. Тука повечето джиткат с колела, и просто няма как да има.
- А стига бе! Четиримилионен град и няма задръствания... Те т’ва е, Супер Бойко има да се учи... Между другото да ти кажа, сега имах възможност да понаблюдавам прованса на Източна Германия в това село, където ми беше семинарът, Kloster Lehnin. Ами личи си соц-отпечатък, хич да не е. Има още трабанти и москвичи, ама такива „наточени”, и хората си ги карат. Плюс това рейсовете им закъсняват, шофьорът не ти слага печат на билета с датата и маха с ръка да минаваш... Неща, невъобразими за мене в Кьолн или Щутгарт например, където съм бил преди. Но ми направи впечатление и колко много жени кандидат-депутати има за изборите на 27 септември. Може би 80% от плакатите в област Бранденбург, които видях, бяха на жени. В едно село всички кандидати бяха жени.
- За жените не бях забелязала. Интересно. Но за транспорта да, тука си закъсняват.
- Нека, нека. Така се чувствам у дома си… Ама Берлин, Берлин е много як...
.jpg)
- Аха, нещо като „Люлин”.
- Да, като „Люлин”, „Младост”... Аз например не бих излязла от квартала ако не ходех на работа. Макар че и до работата ми е 10 минути с колелото. Другото е, че Берлин до 1989 е бил разделен град. Всичко по две. Не може и няма как да има обособен център. Но за сметка на това пък си имаме три опери.
- А как ти се казва кварталът?
- Prenzlauer Berg.
- Тука в северната част на Берлин ли сме?
- Амиии, чакай. Североизточната.
- Гледам няма много туристи.
- Тука в квартала ги няма, да. Което си му е чарът. Макар че за световното през 2006 бяха навсякъде. Буквално. Беще страшно тогава. Тогава германците за първи път след 1954 г., когато стават световни шампиони в Швейцария, се почувстваха истински горди, че са германци. Още го имат тоя комплекс от войната. Не смеят да наблягат много на националното, рядко ще видиш национален флаг или да пеят химна. Но през 2006 се възродиха. Бяха адски горди, че са направили такова първенство, пееха заедно химна и имаше знамена навсякъде. Не претендирха за шампионското място. Бяха доволни и на третото. Атмосферата в Берлин беше уникална...
- Беше лудо първенство. А и Италия станаха шампиони, какво повече искаш... А Западен Берлин, т.е. бившия Западен?
- Там е зле. Изток е истината. Има една махала турска Kreuzberg, там е весело. Има живот. Ама аз не мога да си представя да живея в Западен...
- Нещо не виждам задръствания. Да не би берлинчани да са на почивка още?
- Не, в Берлин няма задръствания. Тука повечето джиткат с колела, и просто няма как да има.
- А стига бе! Четиримилионен град и няма задръствания... Те т’ва е, Супер Бойко има да се учи... Между другото да ти кажа, сега имах възможност да понаблюдавам прованса на Източна Германия в това село, където ми беше семинарът, Kloster Lehnin. Ами личи си соц-отпечатък, хич да не е. Има още трабанти и москвичи, ама такива „наточени”, и хората си ги карат. Плюс това рейсовете им закъсняват, шофьорът не ти слага печат на билета с датата и маха с ръка да минаваш... Неща, невъобразими за мене в Кьолн или Щутгарт например, където съм бил преди. Но ми направи впечатление и колко много жени кандидат-депутати има за изборите на 27 септември. Може би 80% от плакатите в област Бранденбург, които видях, бяха на жени. В едно село всички кандидати бяха жени.
- За жените не бях забелязала. Интересно. Но за транспорта да, тука си закъсняват.
- Нека, нека. Така се чувствам у дома си… Ама Берлин, Берлин е много як...
.jpg)
Saturday, 9 May 2009
Купуването на гласове е най-малкото...
Купуването на гласове е един от пороците на съвременната демокрация, който влияе отрицателно върху представителството, отчетността и качеството на управление в една страна. Докато може да се каже, че то не е проблем за повечето западни демокрации и почти всички партньори на България в Европейския съюз, в България през последните няколко години купуването на гласове придоби необичайно големи размери и предизвика коментарите на международни организации и на Европейската комисия. Страната е единствената членка на ЕС, която е посъветвана в прав текст от Комисията да предприеме мерки срещу това порочно явление. Името на България се появява преди имената на страни от Близкия изток, Азия и Южна америка, когато изпишем “vote-buying” в интернет търсачката Google. Гражданското общество в България предприе инициативи за противодействие на купуването на гласове преди предстоящите парламентарни избори и избори за Европейски парламент това лято. От съвестта на гражданите зависи дали лошата практика ще бъде ограничена и устоите на демокрацията в България няма да бъдат подрити. Още повече че в контекста на българското членство в ЕС са застрашени не само демократичните принципи в България, но и демократичността на избора на български представители в Европейския парламент. А ЕС знае как да се защитава и да отстоява принципите, на които се крепи.
Какво е купуването на гласове?
Явлението „купуване на гласове” е познато от векове. През 19 в. в Англия кандидатите за членове на парламента са използвали подкупи, за да повлияят на избирателите в т. нар. „гнили райони” (rotten boroughs) – избирателни колегии с изключително малък брой гласоподаватели, упражняващи несъразмерно влияние в парламента. Раздаване на попълнени бюлетини на избирателите срещу заплащане преди да влязат да гласуват и изнасянето от тях на празни, които да бъдат попълнени и дадени на други избиратели, е имало през същия век в Австралия, като практиката се е наричала „Тасманийска уловка” (Tasmanian dodge); днес тя е известна като „индийска нишка”. В началото на 20 в. във Франция представители на политическите партии са давали по половин банкнота на гласоподавателя преди вота, а другата половина след като се окажело, че кандидадът е победил.
Купуването на глас представлява предоставяне на пари, материални облаги или услуги от страна на политически кандидат или партия на конкретен гласоподавател срещу неговия глас в полза на съответния кандидат или партия или въздържането му от гласуване изцяло. То може да се осъществи преди или след самия вот. По-широкото понятие за купуването на глас обаче включва и заставянето да се гласува по определен начин чрез заплаха от физическа разправа, изключване от общността или уволнение от работа.
Най-обикновената форма на купуване на глас е директнен инструктаж и трансакция между представител на купувача и гласоподавателя. Други методи са подаването на попълнена бюлетина, използването на индиго, пробиването на дупка с карфица в бюлетината срещу името на желания кандидат и др. В Тайланд и Тайван купувачите са организирали схеми за залагане за краен победител в изборите, при които коефициентът за „правилния” кандидат е бил многократно по-висок от тези за другите кандидати. Така гласоподавателите са могли да си гарантират солидна печалба ако гласуват за него.
Другата форма на купуването на гласове е плащането да не се гласува. Така купувачът неутрализира гласове за опонентите, като разчита на твърдо ядро сигурни гласове за себе си. Този механизъм е по-надежден и по-сигурен от първия, тъй като логично по-лесно се контролира броя на подадените бюлетини, отколкото съдържанието им. Примери за такава практика има през 19 в. в Англия и Съединените щати, както и в днешни Индия, Сенегал и Тайланд. В Западна Австралия са примамвали коренните жители далеч от избирателните точки с безплатен алкохол. Във Филипините се организират безплатни екскурзии извън града в изборния ден, а в Мексико и Венецуела се поставя мастило по пръстите на гласоподавателите, така че да изглежда, че все едно са гласували (там законите изискват поставяне на мастилен печат на пръста след гласуване, за да се избегне многократният вот на един и същ избирател).
Купуването на гласове е незаконно и контролът на купувача върху изхода от сделката не е гарантиран. Контрол обаче се осъществява по различни начини. Най-лесният контрол се осъществява при липса на тайност на вота. Тогава за купувача няма пречки да се увери, че е получил услугата, за която си е платил. При предполагаем таен вот обаче се прибягва до различни стратегии, като най-ефикасната се нарича „наблюдение” и действа в условията на малки, компактни общности, в които всеки член знае много за другия. В такива общности хората на купувача са част от социалната тъкан и могат със сравнителна достоверност да извадят заключение чрез разговори и слухове кой е гласувал „правилно” и кой не. Друг начин е т.нар. условно плащане – парите се дават само в случай, че желаният кандидат победи. Трети начин, оползотворяващ предимствата на новите технологии, е внасянето на мобилен телефон с камера в избирателната кабина от гласоподавателя. Той документира действието си и впоследствие показва записа на купувача.
Какво е купуването на гласове?
Явлението „купуване на гласове” е познато от векове. През 19 в. в Англия кандидатите за членове на парламента са използвали подкупи, за да повлияят на избирателите в т. нар. „гнили райони” (rotten boroughs) – избирателни колегии с изключително малък брой гласоподаватели, упражняващи несъразмерно влияние в парламента. Раздаване на попълнени бюлетини на избирателите срещу заплащане преди да влязат да гласуват и изнасянето от тях на празни, които да бъдат попълнени и дадени на други избиратели, е имало през същия век в Австралия, като практиката се е наричала „Тасманийска уловка” (Tasmanian dodge); днес тя е известна като „индийска нишка”. В началото на 20 в. във Франция представители на политическите партии са давали по половин банкнота на гласоподавателя преди вота, а другата половина след като се окажело, че кандидадът е победил.
Купуването на глас представлява предоставяне на пари, материални облаги или услуги от страна на политически кандидат или партия на конкретен гласоподавател срещу неговия глас в полза на съответния кандидат или партия или въздържането му от гласуване изцяло. То може да се осъществи преди или след самия вот. По-широкото понятие за купуването на глас обаче включва и заставянето да се гласува по определен начин чрез заплаха от физическа разправа, изключване от общността или уволнение от работа.
Най-обикновената форма на купуване на глас е директнен инструктаж и трансакция между представител на купувача и гласоподавателя. Други методи са подаването на попълнена бюлетина, използването на индиго, пробиването на дупка с карфица в бюлетината срещу името на желания кандидат и др. В Тайланд и Тайван купувачите са организирали схеми за залагане за краен победител в изборите, при които коефициентът за „правилния” кандидат е бил многократно по-висок от тези за другите кандидати. Така гласоподавателите са могли да си гарантират солидна печалба ако гласуват за него.
Другата форма на купуването на гласове е плащането да не се гласува. Така купувачът неутрализира гласове за опонентите, като разчита на твърдо ядро сигурни гласове за себе си. Този механизъм е по-надежден и по-сигурен от първия, тъй като логично по-лесно се контролира броя на подадените бюлетини, отколкото съдържанието им. Примери за такава практика има през 19 в. в Англия и Съединените щати, както и в днешни Индия, Сенегал и Тайланд. В Западна Австралия са примамвали коренните жители далеч от избирателните точки с безплатен алкохол. Във Филипините се организират безплатни екскурзии извън града в изборния ден, а в Мексико и Венецуела се поставя мастило по пръстите на гласоподавателите, така че да изглежда, че все едно са гласували (там законите изискват поставяне на мастилен печат на пръста след гласуване, за да се избегне многократният вот на един и същ избирател).
Купуването на гласове е незаконно и контролът на купувача върху изхода от сделката не е гарантиран. Контрол обаче се осъществява по различни начини. Най-лесният контрол се осъществява при липса на тайност на вота. Тогава за купувача няма пречки да се увери, че е получил услугата, за която си е платил. При предполагаем таен вот обаче се прибягва до различни стратегии, като най-ефикасната се нарича „наблюдение” и действа в условията на малки, компактни общности, в които всеки член знае много за другия. В такива общности хората на купувача са част от социалната тъкан и могат със сравнителна достоверност да извадят заключение чрез разговори и слухове кой е гласувал „правилно” и кой не. Друг начин е т.нар. условно плащане – парите се дават само в случай, че желаният кандидат победи. Трети начин, оползотворяващ предимствата на новите технологии, е внасянето на мобилен телефон с камера в избирателната кабина от гласоподавателя. Той документира действието си и впоследствие показва записа на купувача.
Saturday, 25 April 2009
Status Quo as the More Likely Alternative for Bosnia and Herzegovina
More than thirteen years after the 1995 Dayton Peace Agreement put an end to the three-and-a half-year war in Bosnia and Herzegovina (BiH), it has regained international focus. The reason is that since 2006 the country has made little progress in reforming itself towards a viable democracy which can take responsibility of its own affairs, free of international monitoring. Particularly after the October 2008 local elections, BiH has even started sliding downwards, torn by intensified nationalist rhetoric among its ethnic leaders – Bosnian Muslim (Bosniak), Serb and Croat – the powerful of the day ever since Dayton. Talks are going on even about a possible renewal of hostilities, fed by rumours of secret rearming among the population. European Union (EU) membership has been generally deemed the necessary lure for the Western Balkans on their way to democratisation and the efficacious remedy for the region’s war-torn past. While it has partly worked for Croatia, Serbia and Macedonia, this cannot be said about BiH, a multiethnic country still on its path to nation-building and the one to suffer the most from the 1990s conflicts. The EU membership perspective for all of the Western Balkans has dimmed in light of the so-called “enlargement fatigue” following the accession of Bulgaria and Romania in 2007 and the Irish referendum last year. But this perspective has all but vanished for BiH for lack of reform, caused by nationalist bickering reaching new heights around each election.
It seems that BiH is facing a turning point. On the one hand, the state is dysfunctional, consists of many layers of power with overlapping authorities and resembles nothing that could in its present form become an EU member one day. The country’s constitution is an annex to the Dayton Peace Agreement, which may have been an effective tool to end the war but is not a basis for a democratic system. Intrinsically, Dayton is designed to keep the balance of power among Bosniaks, Serbs and Croats, that is, it rests upon ethnic principles and excludes many democratic principles. Because of Dayton, Bosnian political parties function and gather public support along ethnic lines and not along ideologies – they are simply not designed to evoke mass participation. On the other hand, the international community has been increasingly aloof to what is happening in BiH, reducing both its political and military engagement. The United States was the main broker of Dayton, but it gradually withdrew from this project, allowing the EU to take care of its own backyard. Following 9/11, the Bush administration diverted all its energy towards the fight against terrorism and the Middle East and Afghanistan. The policy, if any, of the EU, which accepted BiH as its own responsibility, has been unclear due to a lack of coherent plan which takes into account BiH’s peculiarity as the only Western Balkan country with three dominant ethnic groups or due to divergence of the positions of different member states. This combination of internal structure and Western indifference has further kindled ethnicity politics in BiH and has provoked reaction by Western media and think tanks. It is clear that, should BiH progress on its path to the EU, its constitution should be reformed and international presence asserted.
However, there is another set of factors that hold BiH back and that make imminent progress doubtful and EU membership hardly visible on the horizon. Bosnian Serbs, an essential part of the country’s population (31% according to last census in 1991) and a factor in Bosnian politics, have been generally in favour of the status quo and would accept no constitutional amendments that would curb the autonomy of their ethnic region, the Serb Republic (Republika Srpska, RS). While Bosniaks, as the biggest ethnic group (43%) which would benefit the most from a more unified state, and Croats, as the smallest and most vulnerable group (17%), favour centralisation, Serbs are satisfied with what they achieved during the war and are not willing to cede it even if this would endanger BiH’s EU perspective. This reluctance would not be as important as it is, given BiH’s nature of international protectorate and the West’s existing powers of intervention, were it not for the Serbs’ traditional ally – Russia. Since Vladimir Putin came to power in Russia, it has led a coherent foreign policy to reassert itself as Great Power following the loss of the Cold War. The instruments of Russian foreign policy to this end vary from direct military intervention (as in Georgia in August 2008) to engendering dependence on its energy resources in the target regions. The Balkans has been a playground of Russian interests since the 19th century, when it challenged the spheres of influence of both the Austro-Hungarian and the Ottoman Empires. Unstable BiH, and Bosnian Serbs specifically, can be instruments in Russian hands that would pay off enormously and keep its leverage in the region crucial. Russian policy in the Balkans will aim to neutralise Western attempts, in case they are reinforced, to position BiH firmly on the path to EU integration as a democratic state which is founded on the principles of inclusion and participation and not ethnicity-driven. While any renewal of conflict and resort to military action by the different ethnic groups in BiH is highly unlikely, the status quo remains the most probable line of development at least in the medium term.
It seems that BiH is facing a turning point. On the one hand, the state is dysfunctional, consists of many layers of power with overlapping authorities and resembles nothing that could in its present form become an EU member one day. The country’s constitution is an annex to the Dayton Peace Agreement, which may have been an effective tool to end the war but is not a basis for a democratic system. Intrinsically, Dayton is designed to keep the balance of power among Bosniaks, Serbs and Croats, that is, it rests upon ethnic principles and excludes many democratic principles. Because of Dayton, Bosnian political parties function and gather public support along ethnic lines and not along ideologies – they are simply not designed to evoke mass participation. On the other hand, the international community has been increasingly aloof to what is happening in BiH, reducing both its political and military engagement. The United States was the main broker of Dayton, but it gradually withdrew from this project, allowing the EU to take care of its own backyard. Following 9/11, the Bush administration diverted all its energy towards the fight against terrorism and the Middle East and Afghanistan. The policy, if any, of the EU, which accepted BiH as its own responsibility, has been unclear due to a lack of coherent plan which takes into account BiH’s peculiarity as the only Western Balkan country with three dominant ethnic groups or due to divergence of the positions of different member states. This combination of internal structure and Western indifference has further kindled ethnicity politics in BiH and has provoked reaction by Western media and think tanks. It is clear that, should BiH progress on its path to the EU, its constitution should be reformed and international presence asserted.
However, there is another set of factors that hold BiH back and that make imminent progress doubtful and EU membership hardly visible on the horizon. Bosnian Serbs, an essential part of the country’s population (31% according to last census in 1991) and a factor in Bosnian politics, have been generally in favour of the status quo and would accept no constitutional amendments that would curb the autonomy of their ethnic region, the Serb Republic (Republika Srpska, RS). While Bosniaks, as the biggest ethnic group (43%) which would benefit the most from a more unified state, and Croats, as the smallest and most vulnerable group (17%), favour centralisation, Serbs are satisfied with what they achieved during the war and are not willing to cede it even if this would endanger BiH’s EU perspective. This reluctance would not be as important as it is, given BiH’s nature of international protectorate and the West’s existing powers of intervention, were it not for the Serbs’ traditional ally – Russia. Since Vladimir Putin came to power in Russia, it has led a coherent foreign policy to reassert itself as Great Power following the loss of the Cold War. The instruments of Russian foreign policy to this end vary from direct military intervention (as in Georgia in August 2008) to engendering dependence on its energy resources in the target regions. The Balkans has been a playground of Russian interests since the 19th century, when it challenged the spheres of influence of both the Austro-Hungarian and the Ottoman Empires. Unstable BiH, and Bosnian Serbs specifically, can be instruments in Russian hands that would pay off enormously and keep its leverage in the region crucial. Russian policy in the Balkans will aim to neutralise Western attempts, in case they are reinforced, to position BiH firmly on the path to EU integration as a democratic state which is founded on the principles of inclusion and participation and not ethnicity-driven. While any renewal of conflict and resort to military action by the different ethnic groups in BiH is highly unlikely, the status quo remains the most probable line of development at least in the medium term.
Thursday, 15 January 2009
Oslobođenje u mojim rukama
Един топъл януарски ден. Жълти павета. Много млади и стари хора са заедно. Много приятели сме заедно, при тях.
Старият мечок се пробужда, пролет иде. Виждат се стари приятели на площада.
I BBC na mome radiju, Oslobođenje u mojim... RU-KA-MAAAAAAAAAAAA!!!
Старият мечок се пробужда, пролет иде. Виждат се стари приятели на площада.
I BBC na mome radiju, Oslobođenje u mojim... RU-KA-MAAAAAAAAAAAA!!!
Tuesday, 6 January 2009
Га(ъ)з за нас: И правителството ни, и президента ни, и опозицията ни... баби по време на криза
Днес руският природен газ за България (а и оттук - за Турция, Гърция и Македония) беше спрян заради спор за цените между Русия и Украйна, която е транзитна страна. Русия спря доставките за Украйна на 1 януари. Дали Укрйна заделя за себе си доставките за Балканите или Русия нещо шикалкави и играе велика сила, както напоследък обича, не е ясно. Ясно за мен е, че в Люлин ми спряха парното и работя в тоя студ, само защото имам печка-духалка. И още нещо ми е ясно - правителството, президентът и опозицията ни се държат като баби по време на тая криза.
Австрия току-що обяви 90% спад в доставките на руски газ, гигантът Германия също се опасява. На Балканите ситуацията не е по-розова - Босна и Сърбия 50% спад (към ранния следобед), Хърватска и Румъния 75%. Това си е криза та стой та гледай. И наш'те вместо да мислят и действат по-отговорно и конкретно, те правят следното:
Сладкишев иска от Москва и Киев обективни данни, иска да изясни кой е виновен за това, че тука няма газ. Примрели са Москва и Киев за тебе, Сладкишка, само с теб ще се занимават сега да ти обясняват какво и защо. Те не искат да се срещнат помежду си въпреки молбите на ЕС, а при теб ще припкат на рапорт. Такъв тип информации можеш да изискаш много-много след като премине кризата, за да предотвратиш друга. Сега трябва просто да се накарат двете страни да се срещнат на преговори, а ти да си гледаш държавата и да мислиш как да ми пуснеш парното.
Първанов иска да пуска пак трети блок на АЕЦ "Козлодуй". Майко моя, не ви ли писна вече. Стига с тия блокове на "Козлодуй". Това е затворена книга и е добре за България да е така. Стига излагации пред Европа, не ви ли стига, че ви хванаха да крадете и ми спряха парите на мен заради вас?! Току някой се сети за тия блокове, когато няма какво друго да измисли. Мисли си, че те ще възбудят националното достойнство и това ще им покачи рейтинга. Електричество има предостатъчно в България, и за износ дори. Първанка, Първанка, как свърза руския газ с третия реактор...
Опозицията иска предоговаряне на условията по договора с Газпром. Да, условията наистина са лоши, благодарение на икономическия гении Овчарски, но сега ли е момента бе, джанъм? Дайте предложения за това как да ми пуснете парното - договора с Газпром ще го мислим след като мине кризата, за да се предотврати друга...
Ами ако ми спре топлата вода?
Австрия току-що обяви 90% спад в доставките на руски газ, гигантът Германия също се опасява. На Балканите ситуацията не е по-розова - Босна и Сърбия 50% спад (към ранния следобед), Хърватска и Румъния 75%. Това си е криза та стой та гледай. И наш'те вместо да мислят и действат по-отговорно и конкретно, те правят следното:
Сладкишев иска от Москва и Киев обективни данни, иска да изясни кой е виновен за това, че тука няма газ. Примрели са Москва и Киев за тебе, Сладкишка, само с теб ще се занимават сега да ти обясняват какво и защо. Те не искат да се срещнат помежду си въпреки молбите на ЕС, а при теб ще припкат на рапорт. Такъв тип информации можеш да изискаш много-много след като премине кризата, за да предотвратиш друга. Сега трябва просто да се накарат двете страни да се срещнат на преговори, а ти да си гледаш държавата и да мислиш как да ми пуснеш парното.
Първанов иска да пуска пак трети блок на АЕЦ "Козлодуй". Майко моя, не ви ли писна вече. Стига с тия блокове на "Козлодуй". Това е затворена книга и е добре за България да е така. Стига излагации пред Европа, не ви ли стига, че ви хванаха да крадете и ми спряха парите на мен заради вас?! Току някой се сети за тия блокове, когато няма какво друго да измисли. Мисли си, че те ще възбудят националното достойнство и това ще им покачи рейтинга. Електричество има предостатъчно в България, и за износ дори. Първанка, Първанка, как свърза руския газ с третия реактор...
Опозицията иска предоговаряне на условията по договора с Газпром. Да, условията наистина са лоши, благодарение на икономическия гении Овчарски, но сега ли е момента бе, джанъм? Дайте предложения за това как да ми пуснете парното - договора с Газпром ще го мислим след като мине кризата, за да се предотврати друга...
Ами ако ми спре топлата вода?
Subscribe to:
Posts (Atom)