on Sunday
when there is faint rain
in November
and Sofia’s largest town
goes to the schools
to cast a straw in the river
I desperately
crave
London
Sunday, 15 November 2009
Saturday, 7 November 2009
Blackout
Двайсет години от може би най-голямата промяна, която се е случвала на нас на изток от Триест. Всички пишат, коментират, някои са горди, на други им е тъжно. В Германия се радват, истински. Преди 20 години разбиха шибаната стена, най-гадния символ на света...
Днес е 7 ноември. Преди заветната 1989 година на 7 ноември ги задължаваха да ходят на манифестации. И моите родители, и вашите. И мене като чавдарче. На 7 ноември 1989 имаше ли манифестация? Не си спомням. Три дена след това БКП „предаде” успешно властта на своите хора в един демократичен воал.
Има две събития, които ме карат да плача от кеф през тези 20 години. Едното е митингът на СДС на Орлов мост на 7 юни 1990. Другото е спонтанния протест срещу неокомунистите на 10 януари 1997.
Този ентусиазъм умря и се загуби сред мутри, царе, Европейски съюз и НАТО. Това го изгубихме, включително и аз, през годините. Българите са като мечка в зимен сън, по това много наподобяваме дългогодишния идол Русия. Трябва зверски да я ръгнеш, за да почне да действа. Последното изследване – българите искат силен лидер, а нивото на демокрацията е на второ място. В тая класация сме между Русия и Украйна.
Днес българският премиер Бойко Борисов беше гост в токшоу на Нова ТВ. Беше невероятен, луд, готин, смешен, трябваше да продължи повече тва шоу, както каза една приятелка. Наистина говоренето си беше като латино сериал. Засегна най-чувствителните теми за българите тва момче, Шампионската лига и Шаха, националната гордост. Беше толкова як, как няма да го гледаш. Говори булшит през цялото време, но всички го гледат, включително и аз. Нашият Берлускони. Ние вървим след Италия в политическо отношение. Анализаторите да гледат Италия как се развива и после спокойно да прилагат развитията за България. Лява алтернатива няма.
Blackout. Бех на гости на наште днес. Приятно хапване, разкази, споделяне на мнения. По едно време спре тока. За около половин час. Мама запали свещ, има си още резерви на разположение. Бащата има руски фенер и го използва, за да намерим свещта. Двайсет години по-късно, двайсет години след ония моменти, когато чаках да спрат тока и да изляза да люпя семки със съседските момичета, двайсет години след това имахме спиране на тока. По БНТ течеше концерт по повода на 50 години БНТ. Някви кавъри на нафталинясали песни. Спреха ни БНТ и спреха ни тока и си мислех, ех мама му деба, не е ли странна тая България?
Днес е 7 ноември. Преди заветната 1989 година на 7 ноември ги задължаваха да ходят на манифестации. И моите родители, и вашите. И мене като чавдарче. На 7 ноември 1989 имаше ли манифестация? Не си спомням. Три дена след това БКП „предаде” успешно властта на своите хора в един демократичен воал.
Има две събития, които ме карат да плача от кеф през тези 20 години. Едното е митингът на СДС на Орлов мост на 7 юни 1990. Другото е спонтанния протест срещу неокомунистите на 10 януари 1997.
Този ентусиазъм умря и се загуби сред мутри, царе, Европейски съюз и НАТО. Това го изгубихме, включително и аз, през годините. Българите са като мечка в зимен сън, по това много наподобяваме дългогодишния идол Русия. Трябва зверски да я ръгнеш, за да почне да действа. Последното изследване – българите искат силен лидер, а нивото на демокрацията е на второ място. В тая класация сме между Русия и Украйна.
Днес българският премиер Бойко Борисов беше гост в токшоу на Нова ТВ. Беше невероятен, луд, готин, смешен, трябваше да продължи повече тва шоу, както каза една приятелка. Наистина говоренето си беше като латино сериал. Засегна най-чувствителните теми за българите тва момче, Шампионската лига и Шаха, националната гордост. Беше толкова як, как няма да го гледаш. Говори булшит през цялото време, но всички го гледат, включително и аз. Нашият Берлускони. Ние вървим след Италия в политическо отношение. Анализаторите да гледат Италия как се развива и после спокойно да прилагат развитията за България. Лява алтернатива няма.
Blackout. Бех на гости на наште днес. Приятно хапване, разкази, споделяне на мнения. По едно време спре тока. За около половин час. Мама запали свещ, има си още резерви на разположение. Бащата има руски фенер и го използва, за да намерим свещта. Двайсет години по-късно, двайсет години след ония моменти, когато чаках да спрат тока и да изляза да люпя семки със съседските момичета, двайсет години след това имахме спиране на тока. По БНТ течеше концерт по повода на 50 години БНТ. Някви кавъри на нафталинясали песни. Спреха ни БНТ и спреха ни тока и си мислех, ех мама му деба, не е ли странна тая България?
Wednesday, 4 November 2009
Градът на червения камък
„Туф”. Така наричат арменците червения камък, от който са построени повечето сгради в Ереван, стари и нови, църкви и светски, площади и улици. Ереван е град на почти 3000 години, най-старият непрекъснато населяван град в Европа; град на дългото лято, джаза, автомобилните клаксони; град на хиляди километри на изток от София, където кракът ми не е припарвал преди.
Полетът е дълъг и труден, нощен, през Виена, с много висене на летището. Тръгваш от София в шест следобед, стигаш в Ереван в шест сутринта. Отвратителна е тая разлика в часовите зони. Но пристигаш в едно приветливо кавказко лято в края на октомври, тих и заспал град, рекламите са на една странна азбука, използвана още от 5-ти век.
Армения е най-старата християнска държава. Те приемат християнството като официална религия още през 301 г. сл. Хр. Тогава се създава и Арменската апостолическа църква, уникална и до днес с историята и каноните си. Например, българи и гърци празнуват Коледа на 25 декември, католици и протестанти също, македонци, руснаци, сърби и грузинци на 7 януари, а Арменската църква празнува Коледа на... 6 януари. Не е само календарът – самите им църкви са уникални. Нямат икони, цари семплост навсякъде, кръстят се като католиците (първо ляво, после дясно), но отвън църквите приличат повече на православни.
През деня Ереван е типичен европейски град, забързан, гласовит. Особено гласовит, защото тук властва културата на автомобилния клаксон. Шофьорите надуват клаксона за щяло и нещяло, постоянно, това е като закон. Отначало се чудех какви са тези далечни, странни звуци по целия град. Дали е от звуковата сигнализация на светофарите, дали е нещо друго, незнайно за мен, кавказко. Това бяха просто клаксоните на застарели лади, ниви, волги (които обаче имат джанти като за лексъс), съветски автобуси, маршрутки и микробуси, които се чуваха от всяка точка на града. Камбанарията на Ереван, заместваща тихите църкви...
Хората са млади, много по-млади, отколкото в България и в Западна Европа. Весели ми се струват, от време на време ме поглеждат учудено, защото си личи, че съм чужд елемент. После местни познати ми казаха, че все пак има и пенсионери, но те не се разхождат по улиците като при нас, а по правило си стоят вкъщи. Докато мъжете се носят с доста сдухващи черни дрешки, панталони с ръбове, копринени ризки, черни пуловери и остри обувки, жените се обличат доста прилично. Свежи поли, сака, шалове, обувки (по обувките изпреварват българските жени с години!). Имам чувството, че в Ереван, въпреки консервативния характер на обществото тук, жените са ходили по Европата по-често, отколкото мъжете.
Джаз навсякъде. Отнесен дебел пианист свири всяка вечер във фоайето на хотела ми. Питах го какво - Duke Ellington и Count Basie. Вживява се, спира, пие един коняк, продължава. Със стария ми приятел Бабкен, журналист, с когото учихме в Лондон преди 2 години, и жена му, отиваме в джаз клуб „Поплавок” (на руски – корабно платно). Там - страшен китарист, лидера на комбото; като засвириха босанова по едно време и китаристът, и аз откачихме. Арменски коняк, джаз, Ереван и стари приятели от Лондон... Кеф.
Арменският коняк е начин на живот тук. Има сто вида, от много евтин до много, много скъп, от тригодишен до мнооогогодишен, от джобна бутилка до дълга бутилка във формата на сабя. „Арарат” е най-популярният, най-скъпата марка е „Наири”. Бабкен ми подари бутилка „Арарат”, произведена още по времето на СССР. Не смея да я отворя.
Арменците и съседите им грузинците не спират по съседски да се препират чий коняк е по-хубав и чие вино е по-хубаво. И двете страни знаят обаче, че арменският коняк е закон, а виното не е чак толкова добро; че грузинският коняк става, но грузинското вино е просто по-доброто. Тези препирни често намират израз в една кавказка традиция – тостовете. Знам от приятели колко важни са тостовете в Грузия, ролята на „тамада” (даващия тостовете – само той има право) и това как е задължително да го слушаш. В Армения в един момент трябва и ти да дадеш тост. В Ереван го изпитах лично. Не знам как е арменската дума за „тамада”, но нашият домакин вдигаше чудни тостове с дълги, нравоучителни истории, през четвърт час. Накрая дойде и моят ред. Аз просто преразказах какво ми се случи в централната поща на Ереван по-рано същия ден. Отидох да пратя картички до София. Попитах служителката на развален руски колко струват марките за България. Тя ми отговори на развален български колко, а после ми разказа колко як град е Бургас и че пак ще отиде при роднините си там другото лято. За момент забравих, че съм на 2500 км на изток от София и си се разговорих на български. Хората на опашката и колежките на служителката ни гледаха учудено. Но за момент се почувствах у дома си. Това казах и на тоста – нека всеки един от вас, приятели, се почувства поне за миг, спонтанно, у дома си в страната на другия. Да пием за дома!
На тръгване от града на червения камък и джаза, изпих един „Арарат” на летище „Звартнотс”. И се запътих към дома.
Полетът е дълъг и труден, нощен, през Виена, с много висене на летището. Тръгваш от София в шест следобед, стигаш в Ереван в шест сутринта. Отвратителна е тая разлика в часовите зони. Но пристигаш в едно приветливо кавказко лято в края на октомври, тих и заспал град, рекламите са на една странна азбука, използвана още от 5-ти век.
Армения е най-старата християнска държава. Те приемат християнството като официална религия още през 301 г. сл. Хр. Тогава се създава и Арменската апостолическа църква, уникална и до днес с историята и каноните си. Например, българи и гърци празнуват Коледа на 25 декември, католици и протестанти също, македонци, руснаци, сърби и грузинци на 7 януари, а Арменската църква празнува Коледа на... 6 януари. Не е само календарът – самите им църкви са уникални. Нямат икони, цари семплост навсякъде, кръстят се като католиците (първо ляво, после дясно), но отвън църквите приличат повече на православни.
През деня Ереван е типичен европейски град, забързан, гласовит. Особено гласовит, защото тук властва културата на автомобилния клаксон. Шофьорите надуват клаксона за щяло и нещяло, постоянно, това е като закон. Отначало се чудех какви са тези далечни, странни звуци по целия град. Дали е от звуковата сигнализация на светофарите, дали е нещо друго, незнайно за мен, кавказко. Това бяха просто клаксоните на застарели лади, ниви, волги (които обаче имат джанти като за лексъс), съветски автобуси, маршрутки и микробуси, които се чуваха от всяка точка на града. Камбанарията на Ереван, заместваща тихите църкви...
Хората са млади, много по-млади, отколкото в България и в Западна Европа. Весели ми се струват, от време на време ме поглеждат учудено, защото си личи, че съм чужд елемент. После местни познати ми казаха, че все пак има и пенсионери, но те не се разхождат по улиците като при нас, а по правило си стоят вкъщи. Докато мъжете се носят с доста сдухващи черни дрешки, панталони с ръбове, копринени ризки, черни пуловери и остри обувки, жените се обличат доста прилично. Свежи поли, сака, шалове, обувки (по обувките изпреварват българските жени с години!). Имам чувството, че в Ереван, въпреки консервативния характер на обществото тук, жените са ходили по Европата по-често, отколкото мъжете.
Джаз навсякъде. Отнесен дебел пианист свири всяка вечер във фоайето на хотела ми. Питах го какво - Duke Ellington и Count Basie. Вживява се, спира, пие един коняк, продължава. Със стария ми приятел Бабкен, журналист, с когото учихме в Лондон преди 2 години, и жена му, отиваме в джаз клуб „Поплавок” (на руски – корабно платно). Там - страшен китарист, лидера на комбото; като засвириха босанова по едно време и китаристът, и аз откачихме. Арменски коняк, джаз, Ереван и стари приятели от Лондон... Кеф.
Арменският коняк е начин на живот тук. Има сто вида, от много евтин до много, много скъп, от тригодишен до мнооогогодишен, от джобна бутилка до дълга бутилка във формата на сабя. „Арарат” е най-популярният, най-скъпата марка е „Наири”. Бабкен ми подари бутилка „Арарат”, произведена още по времето на СССР. Не смея да я отворя.
Арменците и съседите им грузинците не спират по съседски да се препират чий коняк е по-хубав и чие вино е по-хубаво. И двете страни знаят обаче, че арменският коняк е закон, а виното не е чак толкова добро; че грузинският коняк става, но грузинското вино е просто по-доброто. Тези препирни често намират израз в една кавказка традиция – тостовете. Знам от приятели колко важни са тостовете в Грузия, ролята на „тамада” (даващия тостовете – само той има право) и това как е задължително да го слушаш. В Армения в един момент трябва и ти да дадеш тост. В Ереван го изпитах лично. Не знам как е арменската дума за „тамада”, но нашият домакин вдигаше чудни тостове с дълги, нравоучителни истории, през четвърт час. Накрая дойде и моят ред. Аз просто преразказах какво ми се случи в централната поща на Ереван по-рано същия ден. Отидох да пратя картички до София. Попитах служителката на развален руски колко струват марките за България. Тя ми отговори на развален български колко, а после ми разказа колко як град е Бургас и че пак ще отиде при роднините си там другото лято. За момент забравих, че съм на 2500 км на изток от София и си се разговорих на български. Хората на опашката и колежките на служителката ни гледаха учудено. Но за момент се почувствах у дома си. Това казах и на тоста – нека всеки един от вас, приятели, се почувства поне за миг, спонтанно, у дома си в страната на другия. Да пием за дома!
На тръгване от града на червения камък и джаза, изпих един „Арарат” на летище „Звартнотс”. И се запътих към дома.
Subscribe to:
Posts (Atom)