Morey-Saint-Denis
Боже, кога за последно пих Бургундия? Декември месец в Ню Йорк, когато Пифа извади Gevrey-Chambertin от 1999. Мокри чорапи и мед. A godsent. Това сега тук пред мен е Gevrey-Chambertin на Philippe Leclerc, 1er Cru les Combeaux Moines, 2011. Flashback, flashback. Мозъкът щрака, щрака. Не се бърка този аромат, тази мекост, тази топлота надолу по гърлото. Наоколо е чудо на чудесата. Леката и невъзможна, приказна Бургундия, е тук пред мен. Есенна, жълто-оранжево-кафява, мъглива, слънчева, аристоркратична, дъбова, плесенясала, подземна, лазурна, чиста, скъпа, отворена, твоя.
Gevrey-Chambertin. Nuits-Saint-Georges. Vosne-Romanee. Savigny-les-Beaune. Имена на селца като от приказка. Всяко дава и вино с контролиран географски произход с марка – името на селцето. Митични, магически за любителя на вино, както Сен Мориц и Шамони за скиорите или Монте Карло и Лас Вегас за любителите на хазартните игри. Да, виното е тръпка и мания, пристрастяваш се – към вселената, която то носи със себе си. А Бургундия и нейните селца, лозя, разделени от каменни зидове, хората ѝ – тя е върховния източник и цел на тази мания. Аз вече в това съм убеден, след този сюблимен есенен уикенд в чутовното пространство между Дижон и Бон, наречено Кот д'Ор – северната и най-великолепна част на Бургундия.
