Купуването на гласове е един от пороците на съвременната демокрация, който влияе отрицателно върху представителството, отчетността и качеството на управление в една страна. Докато може да се каже, че то не е проблем за повечето западни демокрации и почти всички партньори на България в Европейския съюз, в България през последните няколко години купуването на гласове придоби необичайно големи размери и предизвика коментарите на международни организации и на Европейската комисия. Страната е единствената членка на ЕС, която е посъветвана в прав текст от Комисията да предприеме мерки срещу това порочно явление. Името на България се появява преди имената на страни от Близкия изток, Азия и Южна америка, когато изпишем “vote-buying” в интернет търсачката Google. Гражданското общество в България предприе инициативи за противодействие на купуването на гласове преди предстоящите парламентарни избори и избори за Европейски парламент това лято. От съвестта на гражданите зависи дали лошата практика ще бъде ограничена и устоите на демокрацията в България няма да бъдат подрити. Още повече че в контекста на българското членство в ЕС са застрашени не само демократичните принципи в България, но и демократичността на избора на български представители в Европейския парламент. А ЕС знае как да се защитава и да отстоява принципите, на които се крепи.
Какво е купуването на гласове?
Явлението „купуване на гласове” е познато от векове. През 19 в. в Англия кандидатите за членове на парламента са използвали подкупи, за да повлияят на избирателите в т. нар. „гнили райони” (rotten boroughs) – избирателни колегии с изключително малък брой гласоподаватели, упражняващи несъразмерно влияние в парламента. Раздаване на попълнени бюлетини на избирателите срещу заплащане преди да влязат да гласуват и изнасянето от тях на празни, които да бъдат попълнени и дадени на други избиратели, е имало през същия век в Австралия, като практиката се е наричала „Тасманийска уловка” (Tasmanian dodge); днес тя е известна като „индийска нишка”. В началото на 20 в. във Франция представители на политическите партии са давали по половин банкнота на гласоподавателя преди вота, а другата половина след като се окажело, че кандидадът е победил.
Купуването на глас представлява предоставяне на пари, материални облаги или услуги от страна на политически кандидат или партия на конкретен гласоподавател срещу неговия глас в полза на съответния кандидат или партия или въздържането му от гласуване изцяло. То може да се осъществи преди или след самия вот. По-широкото понятие за купуването на глас обаче включва и заставянето да се гласува по определен начин чрез заплаха от физическа разправа, изключване от общността или уволнение от работа.
Най-обикновената форма на купуване на глас е директнен инструктаж и трансакция между представител на купувача и гласоподавателя. Други методи са подаването на попълнена бюлетина, използването на индиго, пробиването на дупка с карфица в бюлетината срещу името на желания кандидат и др. В Тайланд и Тайван купувачите са организирали схеми за залагане за краен победител в изборите, при които коефициентът за „правилния” кандидат е бил многократно по-висок от тези за другите кандидати. Така гласоподавателите са могли да си гарантират солидна печалба ако гласуват за него.
Другата форма на купуването на гласове е плащането да не се гласува. Така купувачът неутрализира гласове за опонентите, като разчита на твърдо ядро сигурни гласове за себе си. Този механизъм е по-надежден и по-сигурен от първия, тъй като логично по-лесно се контролира броя на подадените бюлетини, отколкото съдържанието им. Примери за такава практика има през 19 в. в Англия и Съединените щати, както и в днешни Индия, Сенегал и Тайланд. В Западна Австралия са примамвали коренните жители далеч от избирателните точки с безплатен алкохол. Във Филипините се организират безплатни екскурзии извън града в изборния ден, а в Мексико и Венецуела се поставя мастило по пръстите на гласоподавателите, така че да изглежда, че все едно са гласували (там законите изискват поставяне на мастилен печат на пръста след гласуване, за да се избегне многократният вот на един и същ избирател).
Купуването на гласове е незаконно и контролът на купувача върху изхода от сделката не е гарантиран. Контрол обаче се осъществява по различни начини. Най-лесният контрол се осъществява при липса на тайност на вота. Тогава за купувача няма пречки да се увери, че е получил услугата, за която си е платил. При предполагаем таен вот обаче се прибягва до различни стратегии, като най-ефикасната се нарича „наблюдение” и действа в условията на малки, компактни общности, в които всеки член знае много за другия. В такива общности хората на купувача са част от социалната тъкан и могат със сравнителна достоверност да извадят заключение чрез разговори и слухове кой е гласувал „правилно” и кой не. Друг начин е т.нар. условно плащане – парите се дават само в случай, че желаният кандидат победи. Трети начин, оползотворяващ предимствата на новите технологии, е внасянето на мобилен телефон с камера в избирателната кабина от гласоподавателя. Той документира действието си и впоследствие показва записа на купувача.
