Преди около половин час съм кацнал на летището в Сантяго с полет от Лондон. От царството на червените тухлени къщи с бели прозорци, лудите тълпи по Лестър Скуеър и Пикадили и сайдера попадам на зелените хълмове на Галисия. Моят приятел от детинство Росен, който от шест години живее в Испания, ме е посрещнал с колата и отиваме към неговото градче Вилягарсия де Ароса, на брега на Атлантическия океан и на 40 км от Сантяго.
Нямам ни най-малка представа как изглежда Галисия. Представата на всеки чужденец за Испания обикновено е това, което всъщност е Андалусия (областта с център Севиля в южна Испания) – сухи жълти равнини, бикове и кръшни испанки, танцуващи на фламенко музика. Поне това испанците продават по медиите. Галисия е зелена, тучна, хълмиста, влажна, северна, келтска. Да, келтска. Келтите са стигнали с корабите си тук много отдавна и са оставили едно наследство, което още живее. Галисийската народна музика е подобна на тази, която слушате по централните улици на Дъблин или на Единбург. Гайди, женски вокали, честа смяна на ритъма.
Вилягарсия де Ароса
Тук човек се чувства като у дома си още с първата стъпка на територията на Concello de Vilagarcia (община Вилягарсия). Това казах и на Росен още с първото ми впечатление. Неговата компания се състои от около 10-15 местни млади момичета и момчета, всяко от които на края на престоя ми се опитваше на лош английски да ми обясни, че не трябва да си тръгвам и че аз вече съм част от тяхното семейство.
Вилягарсия има не много хубав плаж, прекрасен пешеходен център с успоредни улички (тип центъра на Благоевград) и най-добрите миди на света. Казват се алмехас де Карил, по името на малкото селце до града, откъдето се вадят. Няма другаде на света такива миди. За тях тук идват хора от Барселона, Валенсия, Мадрид и къде ли още не. Правят се с със сос от бяло вино, лук и чесън и с тях се пие, естествено, местния сорт бяло вино – албариньо. Алмехас де Карил и албариньо. Това е честа гледка по масите на баровете към 11-12 вечерта. В Испания хората вечерят по това време.
Около Вилягарсия има множество заливи и мидени ферми. Заливите приличат на норвежки фиорди, само че хълмовете не са толкова високи. Има един остров на 10 км от града (свързва ги новопостроен мост), казва се Ия де Ароса. Тук хапваме от време на време октопод, или пулпо, – най-добрия в околността. Галисия е известна и с октопода си. Прави се по специален начин и се подправя само със зехтин и червен пипер. На острова го прокарват с едно лудо местно червено вино, барантес. Представете си току-що станало вино от Санданския регион, червено към розово на цвят и удря като мълния. Барантес е подобно, само че по-непредвидимо.
Всяка вечер излизаме по баровете на Вилягарсия. Нещото, което ме впечатлява дълбоко, е музиката, която там слушат. Имам чувството, че ме връщат 15 години назад в тийнейджърските ми години. Pearl Jam, Soundgarden, Alice in Chains, Temple of the Dog, първите албуми на Red Hot; класиките Rolling Stones, Jimi Hendrix, The Doors, Led Zeppelin… Всичко това се слуша в повечето барове през цялата нощ. Deja vu.
Сантяго де Компостела
Един ден отиваме и до столицата на Галисия, Сантяго. Тук идват католически поклонници от целия свят, за да се преклонят пред мощите на светия апостол Иаков Зеведеев, брата на Йоан, за когото се вярва, че е погребан в Сантяго. Пътят на поклонничеството, или Пътят на св. Иаков, има различни маршрути и съществува от хиляда години, но дестинацията му винаги е Сантяго.
Пълно е с поклонници. Още по магистралата срещаме десетки пешеходци с големи самари на гърбовете си. В първия момент си помислям, че са стопаджии. Нищо подобно. Отиват до величествената катедрала на Сантяго, произведение на изкуството, датиращо от 12 в. Изповядват се на пет езика в няколкото будки на свещеници. Катедралата е пълна. Понякога брътвежът на посетителите така се надига, че по микрофоните молят да се пази тишина – това все пак е свято място.
Сантяго има собствена атмосфера с уличките си, с поклонниците, с шарените южноафрикански, аржентински, ирландски и какви ли не туристи. След посещението на катедралата и кратка разходка сядаме да хапнем в едно ресторантче. Ядем виейра – символа на Галисия. Това е мида с големината на човешка длан, която се пълни с подправен доматен сос и се прокарва с албариньо. Или с бира Estrella Galicia, кой както предпочита. Забравете за друга храна освен морската в Галисия. Местните, естествено, ядат и свинско и телешко и зеленчуци и всичко, но вие като туристи дори и не помисляйте. Това е Сантяго де Компостела. Един от най-хубавите градове на света.
Виго
Росен ме взема в седем вечерта с колата от вкъщи и тръгваме към Виго – най-големия пристанищен град в Галисия. Но ще минем по дългия път – през селата на провинция Понтеведра. Барантес (оттук произхожда лудото вино), Шил и не знам още кои чудни кътчета минахме. Лозя, малки шосета с много кръстовища. На всяко кръстовище има каменно разпятие, поставено на висок каменен стълб. Винаги Исус гледа към Сантяго. Така са се ориентирали поклонниците през вековете, които са се били запътили към Сантяго – накъдето гледа Исус, това е тяхната посока. Понякога по хълмовете се виждат и изгорели гори. Галисия бе сполетяна от масови пожари през 2006 г. и много от горския масив бе унищожен.
Хващаме магистралата на юг за Виго. След малко отляво под нас е Понтеведра, столицата на областта. Понтеведра е по-малка от Виго, но все пак е столица. Впечатляваща е със залива си и с крайбрежната улица. След още малко минаваме огромния мост над залива на Виго и влизаме в града точно по залез слънце. Росен ми казва: “Точно по това време исках да видиш Виго”. Наистина е запомнящо се. Залива синее долу под нас, а стръмният град започва да се пробужда за нощта. На запад Атлантика червенее, спокоен и необятен.
Във Виго се срещаме с Ганди, приятел на Росен, и неговата приятелка. Мотаем се по старинните улички и търсим свободна маса в който и да е ресторант да вечеряме. Трудна задача. Росен вече се изнервя и повтаря, че за него Виго винаги е бил селски град. И наистина, Виго има население от 500 хиляди, но през работен ден то набъбва до милион и нещо, защото се пълни с хора от околните села и градчета, работещи на пристанището. На мен въобще не ми е селски град. Снимам постоянно и въпреки че умирам от глад, не ми се яде. Но вечеря във Виго не е за отказване. След обилна гщавка с морска храна и албариньо хващаме магисралата за Вилягарсия.
Оренсе
Един слънчев следобед отиваме и до Оренсе. Оренсе е четвътрия по големина град в Галисия, разположен във вътрешността на областта. Росен е живял тук преди и има свежа местна компания. Има невероятен римски извор с минерална вода, стари сгради и малки улички, множество ресторантчета, които постоянно се пълнят и празнят. Неделя сме, а в Оренсе има обичай в неделя да се хапва по малко във всеки бар с по една малка (150 мл) бира или чаша вино и да се продължава на другия. Това и правим. Има малки кифли пълнени с миди, калмари, мариновани сардини. На едно място дори пробваме жабешки бутчета. Без коментар.
La Fiesta del Agua
Кулминацията на престоя ми в Галисия е Фиестата на водата във Вилягарсия, или La Fiesta del Agua. Празнува се всеки 16 август и е посветена на Сан Роке, или Сент Рош, светец роден през 13 в. във френския град Монпелие. Вилягарсия се пълни с десетки хиляди туристи от цяла Галисия и Испания. Празненството почва в полунощ срещу 16 август с масово парти на плажа. Има хиляди млади и по-стари пришълци в малкото градче. Всяка компания си е купила от денонощния магазин вино, уиски или какво ли още не, има портативни касетофони бълващи алтернативна музика от деветдесетте, както и рок сцена малко по-навътре на плажа с бенд, свирещ на живо. Мирисът на марихуана е навсякъде и се смесва с радостната глъчка – всички тръпнат в очакване да стане пладне на 16 август (12.00 – да, пие се 12 часа нон-стоп до обяд!) и да почне най-лудата част на фиестата. А тя е масово, истерично и незабравимо поливане с вода – кой откъдето намери, с каквото може полива всеки, който му се изпречи на пътя! Идват дори пожарни коли, организирани от кметството, които поливат с маркучи обезумяла 20 хилядна тълпа на централния площад на Вилягарсия. Крясъци, възторг, електронна музика, рок, няма сух човек в този град. Сухите моментално биват нападани с кофи вода и смях.
Един приятел на Росен, Фран, е наел трактор с една хилядолитрова цистерна с вода на ремаркето. Нашата компания се накатурваме на цистерната, тракторът тръгва и правим 3-4 обиколки на побеснелия град. Цистерната има система за напояване отзад и мокрим всичко живо около себе си – хора по барове, кафенета, минувачи!... Към нас се присъединяват тийнейджъри, крещящи в екстаз, качват се на цистерната и слизат, горе и долу, водата се лее и няма край...
След Сан Роке и La Fiesta Del Agua Вилягарсия е сломена и тиха. А ние с Росен сме нетърпеливи да си тръгнем за България, всеки след дълго отсъствие.
No comments:
Post a Comment