Лондон на един дъх, насред спомени, в декемврийското слънце

Идвам отново в този гигантски, многолик и любим мой град. Огромен, пълен с енергия, пулсиращ от хора и случки, а в същото време така малък, съграден от множество миниатюрни светове, в които навлизаш и излизаш през броени минути.

В рамките на 36 часа в Лондон се видях с приятели в Ealing, свърших работата в Southwark на брега на Темза, която ми даде повод да замина, пих ейл с юпитата в City, пшеничена бира със старите журналя - пияндета на Fleet Street, видях церемония по дипломирането в стария ми университет London School of Economics, разходих се с тълпите по Piccadilly и Leicester Square и хвърлих един поглед на сградите на парламента в Westminster на свечеряване.

Кеф голям е този Лондон.

Беше благосклонен и ми даде хубаво време. Декемврийско косо слънце и лек вятър, леко хапещ студ от 2-3 градуса. Почвам обиколката от кметството при Tower Bridge. Предишната вечер, след почти 12 часа път от Люлин до Ealing в Западен Лондон, съм се видял със Савина, която ме приюти за една нощ при нея и съквартирантите й българи. Пихме по бира/вино в един типичен английски пъб. Ейл London Pride на Fuller’s и чилийско каберне. Сега обаче е обяд на следващия ден, аз съм си свършил работата в Southwark, и тръгвам на великия лондонски поход на спомените.

Пълно е с туристи и през декември. Едвам се разминавам с тях на Tower Bridge. После се спускам пред крепостта Tower of London. Американци, руснаци, жабоци, испанци, португалци. Наближавам City, едната квадратна миля в центъра, дала началото на Лондон, сега един от най-големите финансови центрове в света. Лондон се състои от 32 boroughs, или нещо като отделни градове със собствени кметства, парламенти и закони. Едва през 2000 година решават да създадат поста Mayor of London, кмет на цял Лондон, който да мисли за стратегическото развитие на целия град. City е един от 32-те малки града, както и Southwark, Ealing и Westminster, които споменах по-горе.

Вече е 13 ч. на обяд и юпитата са в обедна почивка, а аз точно навлизам в City. Тука сградите са огромни, лъскави, прекалено чисти и подредени. Отивам до сградата с форма на кисела краставичка, символа на City – The Gherkin, едно от творенията на сър Норман Фостър. Огромна е и луда. Чудя се как й мият прозорците въобще.

После се забивам в един безистен, който знам от преди. Безистен - разбирай огромен квартал със 7-8 етажни сгради, чиито улици са покрити със стъклени конструкции в керемидено-червено, има множество пъбове и ресторантчета, сладкарници и цветарници на приземните етажи и е фрашкано, ама фрашкано с юпита костюмари. Армии от еднотипни костюмарчета, излезли за обедната почивка да освободят напрежението, всеки изпиващ по 2-3 бири една след друга. Аз се включих в един пъб The Full Moon и вкарах един ейл Old Speckled Hen. После се пуснах със стадото към Bank of England, на път за St. Paul’s Cathedral. Върви се много, много в този Лондон. Обаче улиците са пълни с живот, калейдоскопа се сменя забързано, вените ти пулсират с тези на града и не усещаш колко километри си изминал пеш.

След St. Paul’s почва Fleet Street на запад към Leicester Square и Piccadilly, Trafalgar Square, Westminster. Fleet Street е известна с това, че преди всички редакции на по-големите вестници и всички евтини, но качествени пъбове, които да ги обслужват, са били тук. После медиините гиганти се преместват на изток, към Canary Wharf, но тук все още има редакции, сред които и ВВС Лондон. Тук е и една от най-старите кръчми в Лондон – Ye Old Cheshire Cheese, обновена за последно през 1667 г. след Големия пожар от 1666 г. Пия една пшенична бира от Cornwall и около мен са само журналя средна възраст. Явно са от съдебния ресор (Royal Courts of Justice са точно до Fleet Street), защото само за това дрънкат. Пият и те пшенична, много е добра. От нашите Болярка Weiss е подобна.

Отивам до London School of Economics, за да навляза още по-дълбоко в спомените. За моя изненада хващам церемония по дипломирането. Студенти с черни тоги и шапки с пискюли се снимат навсякъде, родителите гледат с умиление, голям ден. Викам си, две трети от тия след една година ще пият по три ейла в оня безистен в City, за да освободят стреса. Не знаят какво ги чака.

Тръгвам към Covent Garden, където обикновено има представления на улични артисти. Един пич жонглира с три къси меча и е насъбрал бая публика. През цялото време пуска майтапи и вкарва някакви допълнителни елементи в трика – току замахне като самурай, или превърти меча два пъти вместо един. Не ми се зацикля тука и продължавам на запад. По King Street се заглеждам за пореден път в хората наоколо. Лондончани се обличат по свой си някакъв стил, който е жив, развива се, изхвърля стари неща и добавя нови. В момента жените са луди по къси поли в стил 60-те, дори по-къси, и огромни шалове. Мъжете се носят с къси балтони, шалове, дънки и гуменки, Converse All Star или някакви семпли тип Adidas Gazelle или Asics Tiger. В City имаше костюмари само по риза или само по сако, без никаква връхна дреха, нищо че температурата беше 2-3 градуса. Имаше и хора по тениски навсякъде по улиците. Ненормалници.

Leicester Square, Piccadilly Circus, Trafalgar Square, Whitehall, Downing Street 10, Westminster, the Houses of Parliament, Big Ben… Банални гледки, които присъстват навсякъде по световните туристически каталози, но друго е като присъстват в съзнанието ти и провокират спомени. Хващам метрото до South Kensington, мястото, където живеех, докато учех в Лондон миналата година. Салонът на Maserati London е още тук, но има и промени. Няма го Burger King, но има нов ливански ресторант на негово място. Аукционната къща Christies и букмейкърите от William Hill са си тук и не мърдат. Колко ли пари изкарват в тоя богаташки квартал... Изпушвам една цигара пред старата къща, където живеех, и си тръгвам за Ealing. Със Савина пием по питие в местния пъб. Трябва да се боря утре с нощните автобуси в западен Лондон, защото полета ми с easyJet чак от Gatwick е супер рано, няма време за спане.

Трийсет и шест часа в предколеден Лондон минаха като 36 минути в София. Но нямаше много сън, имаше много спомени, гледки и deja vu, нови трипове и една затвърждаваща се хипотеза в моята глава – този град е един от най-хубавите на света.

Лисабон и Сараево в едно лято

Един поглед назад...

Лисабон е новото място за мен. Пристигам в август по дългия начин с евтините авиолинии. Взимам билет на easyJet през Лондон Гетуик. Жалко, че нямам време да се поразходя пак по този Лондон. Но ейлът е налице и на Гетуик и имам време да се отдам на спомени. В Лисабон излизам на летището и се чувствам като в небрано лозе. Учил съм португалски в суха класна стая последните осем месеца и като всеки новобранец се страхувам да проговоря.

В автобуса за центъра, който е на около 45 минути от летището, срамежливо питам един дядо на книжовен португалски къде да сляза за площад Росио. Получавам прекрасен, вежлив отговор, който обаче е на истински, не-книжовен португалски. Нищо не разбирам. Така си и знаех от гледането на Радио и телевизао де Португал по кабела – нищо, ама нищо не им разбирам на тия хора. Добре, че хората общуват с жестове.

Сараево е старото място за мен, където съм учил преди пет години. Два месеца след Лисабон, кацам на летището и полицаят на паспортна проверка само ми се усмихва и казва, „Добро дошао у Босну и Херцеговину!” Точно той ме е проверявал няколко пъти при пристигането ми в тази страна. Печатите и визите (доскоро изискваха визи за българи за БиХ) в паспорта ми за него само говорят – тоя е наш!...

В Лисабон намирам един нов свят, за който учебника по португалски се е опитал да ми загатне.

Няма да говоря за типичните архитектурни и културни красоти на града на река Тежо. За тях има гайдове.

По ред на номерата, има бира Сагреш, има бира Супербок от Порто, има риба треска, има много тъмнокожи от всички бивши колонии на Португалия – сегашните автономни архипелази Мадейра и Азорските острови, и Ангола, Мозамбик, Индонезия и щата Гоа в Индия. Голяма империя са били. Има супа от камък (супа от всичко), има гадни сладкиши пастеиш де ната (с които те се гордеят), има свинско с миди, бяло младо вино виньо верде, червено старо от областта Алентежо на юг, червено младо и старо от долините на реките Доуро и Дао на север, коктейл кайпириня от Бразилия, Байро Алто, най-лудия квартал на европейския континент, съперничи на Сохо в Лондон.

В Лисабон има книжарници с доста скъпи книги. Имам „Малкият принц” на португалски и дадох осем евро за него. Имам го на още няколко езика и ми е мания. Дадох и дванайсет евро за стихосбирка на Фернандо Песоа (за скромните ми познания – техният Пейо Яворов). Но Песоа го загубих на Байро Алто след много кайпирини.

В Сараево отивам до хотела, оставям си нещата, говоря с хората на почти роден език. Идва моят кръщелник Ранко, взима ме от хотела, и отиваме в едно кафе в Източно Сараево (там, където са сърбите – след войната от 1992-95, градът е малко или много разделен между Босненски мюсюлмани и сърби, понякъде хървати). Пием по една крушова ракия, после взимаме от централен сараевски хотел един приятел, мой състудент, който току що е дошъл от София по работа. Weedout. Излизаме по града и се наслаждаваме на най-невероятния цигански струнен оркестър, който изпълнява „севдалинки”, или класическите босненски народни песни. Сараевското пиво се лее, крушова ракия, танци, ври, кипи, добре дошли на Балканите!

В Лисабон имам среща с едни от най-милите ми приятели. Те са разпръснати по цял свят, както се пее в една песен на белградската рок легенда Баяга. Идват Камелия от София, Парис от Истанбул, бате Ексо от Дубай и Киро от София. Така сме се уговорили – всеки да прави, струва, но в началото на август да е в Лисабон. С някои се намираме на площад Росио, с други по случайност на Байро Алто. Глупавите телефони в един момент нямат и значение. Не е толкова голям Лисабон. Нощта е дълга и луда.

В Сараево отиваме на Врело Босне, изворите на река Босна, съвсем близо до града. Това е невeроятен природен парк от десетки малки извори, които на края се вливат в едно и образуват реката със същото име като държавата. Има мостчета на всеки десетина метра, на места водата е тиха, след два метра е бурна като от водопад, направо да се почудиш откъде това количество. Чиста е като сълза и те пълни с енергия. До изворите е планината Игман, едно от местата, където са се провели зимните олимпийски игри през 1984 г. Преди пет години, когато за последно бях на Врело Босне, в полите на Игман имаше табели „Внимание, мини!” Сега ги няма, явно вече са ги разчистили.

В Лисабон на другия ден отиваме на летището и взимаме кола под наем, форд фокус, големичък. Отиваме на запад, към брега на Атлантика. Спираме в селото Азеняш до Мар на брега, дивичко и поизоставено от туристите, не знам защо. Точно откриват Олимпийските игри в Пекин. Купуваме си от единствения хоремаг бири Сагреш и Супербок и две бутилки виньо верде. Жената на бара е около 40-50 годишна, но след моята поръчка на португалски поема и отговаря на чист английски на спътниците ми за техните поръчки. В това село Азеняш до Мар! Представете си в Голямо Осеново на отбивката за Банско да ви проговорят в хоремага на чист английски...

Купуваме си по нещо сладко, дискутираме с местните Олимпиадата. Изреждат се в точно този момент, вярвате или не, отборите на Португалия, САЩ и Бългрия. На България и на Португалия ни се струват минимални като бройка в сравнение с този на САЩ. После минават Германия. Огромен отбор, два пъти по-голям от САЩ. А после... после минават Китай.

В Сараево отиваме в моя любим джаз клуб Йеж (Таралеж). Уви, вече не е джаз клуб. Сега се слуша турбо-фолк, или югославската чалга. Икономиката, времената, нравите, нищото са променили това мое любимо място отпреди пет години. Партито е жестоко и в този си вариант, все пак кога бих отишъл на такова място в София. Запознаваме се със студенти от Сърбия. Това беше немислимо преди, след войната, да има сръбски студенти... Веселба е.

След Азеняш до Мар посещаваме най-западната точка на европейския континент. Казва се Кабо да Рока. На монумента издигнат на мястото, на ръба на високи стотина метра скали, посрещащи огромни сини вълни от вечерния Атлантик, оранжево-червеното слънце огрява изографисан цитат на стожера на португалската литература, Луиш де Камоиш: „Тук, където Земята свършва, и започва Морето...”

Накрая, след като се размислям за тези две пътешествия, имам чувството че, обратно, Лисабон е старото място за мен, а Сараево е новото.

Ех, Анче, Анче...

Ех, Анче, Анче, сещаш ли се за морето?

Има невероятен чар този Люлин, в който живея.

Днес отидох на гости на нашите и имаше прекрасен обяд. Ядохме риба змиорка и си говорихме хубави неща. Те също са в Люлин, на 15 мин от моя дом. След това си тръгнах с идеята да се подстрижа в едно дюкянче на Кооперативния пазар, където съм се подстригвал от малко дете. Там се подстригват много хора от Люлин.

Много ги тача ромите. Все пак, люлинско чедо съм си. Играли сме футбол от малки, много добри бяха. В дюкяна, който се държи от роми, атмосферата беше уникална, съботна. Имаше доста клиенти и трябваше да седна на едно от старите комунистически кресла да изчакам реда си. На телевизора вървеше телевизия "Планета". Някак си в тази атмосфера и това ти изглежда таман.

На стената под телевизора виси шал на "Миньор" (Перник). Нямаше го преди. Това пък откъде-накъде, си мисля. Докато чакам, се пресягам за вестника на масичката до мен. Вестник "За Люлин". Има си всичко за квартала. Спортната секция е за ФК "Люлин" и равенството им с "Хебър" (Пазарджик) в незнам си коя лига, рубрика "Люлинчанка" за дамите... По нещо за бат' Бойко и за метрото. Хартията на вестника е качествена, дори дизайнът е готин.

По едно време в дюкяна влиза жена, не е ромка, на средна възраст, черна коса, стойка - личи си, че едно време е била хубавица. Точно идва моят ред и сядам на стола. Моят бръснар, адаш, само ми поставя кърпата през врата и казва, обръщайки се към новодошлата, "Ееееех, Анче, Анче, къде се загуби..."

Жената, Анчето, срамежливо сяда на креслото. Настава оживление в целия дюкян. "Ех, Анче, Анче, спомняш ли си като се видехме на морето? Къща до къща бехме..."

Не спряха смеховете и задявките. Спомени, спомени... откъде, откога се знаят тези хора, си мисля...

Ставам, плащам си, "Чао - чао, до следващия път".

По пътя за вкъщи, в октомврийския следобед, виждам пред блоковете мързеливи кучета и котки, свити на кравай за следобеден сън. Кучета и котки заедно, това в Люлин е типична гледка.

Вино, гръндж и вода в Галисия

Летим по магистралата Сантяго де Компостела – Вилягарсия. Пейзажът около нас е типично галисийски - зелени хълмове се издигат и спускат от двете страни на шосето, зелени поляни прорязани от иглолистни гори със странни, проточени, високи дървета, чиято корона е на върха. По билата на хълмовете има множество бели вятърни турбини, които не спират да се въртят. Галисия, тази необикновена земя на северозападния бряг на Испания, произвежда голяма част от електричеството си благодарение на вятъра.

Courtesy of www.rechargenews.com

Преди около половин час съм кацнал на летището в Сантяго с полет от Лондон. От царството на червените тухлени къщи с бели прозорци, лудите тълпи по Лестър Скуеър и Пикадили и сайдера попадам на зелените хълмове на Галисия. Моят приятел от детинство Росен, който от шест години живее в Испания, ме е посрещнал с колата и отиваме към неговото градче Вилягарсия де Ароса, на брега на Атлантическия океан и на 40 км от Сантяго.

Нямам ни най-малка представа как изглежда Галисия. Представата на всеки чужденец за Испания обикновено е това, което всъщност е Андалусия (областта с център Севиля в южна Испания) – сухи жълти равнини, бикове и кръшни испанки, танцуващи на фламенко музика. Поне това испанците продават по медиите. Галисия е зелена, тучна, хълмиста, влажна, северна, келтска. Да, келтска. Келтите са стигнали с корабите си тук много отдавна и са оставили едно наследство, което още живее. Галисийската народна музика е подобна на тази, която слушате по централните улици на Дъблин или на Единбург. Гайди, женски вокали, честа смяна на ритъма.

Вилягарсия де Ароса

Тук човек се чувства като у дома си още с първата стъпка на територията на Concello de Vilagarcia (община Вилягарсия). Това казах и на Росен още с първото ми впечатление. Неговата компания се състои от около 10-15 местни млади момичета и момчета, всяко от които на края на престоя ми се опитваше на лош английски да ми обясни, че не трябва да си тръгвам и че аз вече съм част от тяхното семейство.

Вилягарсия има не много хубав плаж, прекрасен пешеходен център с успоредни улички (тип центъра на Благоевград) и най-добрите миди на света. Казват се алмехас де Карил, по името на малкото селце до града, откъдето се вадят. Няма другаде на света такива миди. За тях тук идват хора от Барселона, Валенсия, Мадрид и къде ли още не. Правят се с със сос от бяло вино, лук и чесън и с тях се пие, естествено, местния сорт бяло вино – албариньо. Алмехас де Карил и албариньо. Това е честа гледка по масите на баровете към 11-12 вечерта. В Испания хората вечерят по това време.

Около Вилягарсия има множество заливи и мидени ферми. Заливите приличат на норвежки фиорди, само че хълмовете не са толкова високи. Има един остров на 10 км от града (свързва ги новопостроен мост), казва се Ия де Ароса. Тук хапваме от време на време октопод, или пулпо, – най-добрия в околността. Галисия е известна и с октопода си. Прави се по специален начин и се подправя само със зехтин и червен пипер. На острова го прокарват с едно лудо местно червено вино, барантес. Представете си току-що станало вино от Санданския регион, червено към розово на цвят и удря като мълния. Барантес е подобно, само че по-непредвидимо.

Всяка вечер излизаме по баровете на Вилягарсия. Нещото, което ме впечатлява дълбоко, е музиката, която там слушат. Имам чувството, че ме връщат 15 години назад в тийнейджърските ми години. Pearl Jam, Soundgarden, Alice in Chains, Temple of the Dog, първите албуми на Red Hot; класиките Rolling Stones, Jimi Hendrix, The Doors, Led Zeppelin… Всичко това се слуша в повечето барове през цялата нощ. Deja vu.

Сантяго де Компостела

Един ден отиваме и до столицата на Галисия, Сантяго. Тук идват католически поклонници от целия свят, за да се преклонят пред мощите на светия апостол Иаков Зеведеев, брата на Йоан, за когото се вярва, че е погребан в Сантяго. Пътят на поклонничеството, или Пътят на св. Иаков, има различни маршрути и съществува от хиляда години, но дестинацията му винаги е Сантяго.

Пълно е с поклонници. Още по магистралата срещаме десетки пешеходци с големи самари на гърбовете си. В първия момент си помислям, че са стопаджии. Нищо подобно. Отиват до величествената катедрала на Сантяго, произведение на изкуството, датиращо от 12 в. Изповядват се на пет езика в няколкото будки на свещеници. Катедралата е пълна. Понякога брътвежът на посетителите така се надига, че по микрофоните молят да се пази тишина – това все пак е свято място.

Сантяго има собствена атмосфера с уличките си, с поклонниците, с шарените южноафрикански, аржентински, ирландски и какви ли не туристи. След посещението на катедралата и кратка разходка сядаме да хапнем в едно ресторантче. Ядем виейра – символа на Галисия. Това е мида с големината на човешка длан, която се пълни с подправен доматен сос и се прокарва с албариньо. Или с бира Estrella Galicia, кой както предпочита. Забравете за друга храна освен морската в Галисия. Местните, естествено, ядат и свинско и телешко и зеленчуци и всичко, но вие като туристи дори и не помисляйте. Това е Сантяго де Компостела. Един от най-хубавите градове на света.

Виго

Росен ме взема в седем вечерта с колата от вкъщи и тръгваме към Виго – най-големия пристанищен град в Галисия. Но ще минем по дългия път – през селата на провинция Понтеведра. Барантес (оттук произхожда лудото вино), Шил и не знам още кои чудни кътчета минахме. Лозя, малки шосета с много кръстовища. На всяко кръстовище има каменно разпятие, поставено на висок каменен стълб. Винаги Исус гледа към Сантяго. Така са се ориентирали поклонниците през вековете, които са се били запътили към Сантяго – накъдето гледа Исус, това е тяхната посока. Понякога по хълмовете се виждат и изгорели гори. Галисия бе сполетяна от масови пожари през 2006 г. и много от горския масив бе унищожен.

Хващаме магистралата на юг за Виго. След малко отляво под нас е Понтеведра, столицата на областта. Понтеведра е по-малка от Виго, но все пак е столица. Впечатляваща е със залива си и с крайбрежната улица. След още малко минаваме огромния мост над залива на Виго и влизаме в града точно по залез слънце. Росен ми казва: “Точно по това време исках да видиш Виго”. Наистина е запомнящо се. Залива синее долу под нас, а стръмният град започва да се пробужда за нощта. На запад Атлантика червенее, спокоен и необятен.

Във Виго се срещаме с Ганди, приятел на Росен, и неговата приятелка. Мотаем се по старинните улички и търсим свободна маса в който и да е ресторант да вечеряме. Трудна задача. Росен вече се изнервя и повтаря, че за него Виго винаги е бил селски град. И наистина, Виго има население от 500 хиляди, но през работен ден то набъбва до милион и нещо, защото се пълни с хора от околните села и градчета, работещи на пристанището. На мен въобще не ми е селски град. Снимам постоянно и въпреки че умирам от глад, не ми се яде. Но вечеря във Виго не е за отказване. След обилна гщавка с морска храна и албариньо хващаме магисралата за Вилягарсия.

Оренсе

Един слънчев следобед отиваме и до Оренсе. Оренсе е четвътрия по големина град в Галисия, разположен във вътрешността на областта. Росен е живял тук преди и има свежа местна компания. Има невероятен римски извор с минерална вода, стари сгради и малки улички, множество ресторантчета, които постоянно се пълнят и празнят. Неделя сме, а в Оренсе има обичай в неделя да се хапва по малко във всеки бар с по една малка (150 мл) бира или чаша вино и да се продължава на другия. Това и правим. Има малки кифли пълнени с миди, калмари, мариновани сардини. На едно място дори пробваме жабешки бутчета. Без коментар.

La Fiesta del Agua

Кулминацията на престоя ми в Галисия е Фиестата на водата във Вилягарсия, или La Fiesta del Agua. Празнува се всеки 16 август и е посветена на Сан Роке, или Сент Рош, светец роден през 13 в. във френския град Монпелие. Вилягарсия се пълни с десетки хиляди туристи от цяла Галисия и Испания. Празненството почва в полунощ срещу 16 август с масово парти на плажа. Има хиляди млади и по-стари пришълци в малкото градче. Всяка компания си е купила от денонощния магазин вино, уиски или какво ли още не, има портативни касетофони бълващи алтернативна музика от деветдесетте, както и рок сцена малко по-навътре на плажа с бенд, свирещ на живо. Мирисът на марихуана е навсякъде и се смесва с радостната глъчка – всички тръпнат в очакване да стане пладне на 16 август (12.00 – да, пие се 12 часа нон-стоп до обяд!) и да почне най-лудата част на фиестата. А тя е масово, истерично и незабравимо поливане с вода – кой откъдето намери, с каквото може полива всеки, който му се изпречи на пътя! Идват дори пожарни коли, организирани от кметството, които поливат с маркучи обезумяла 20 хилядна тълпа на централния площад на Вилягарсия. Крясъци, възторг, електронна музика, рок, няма сух човек в този град. Сухите моментално биват нападани с кофи вода и смях.

Един приятел на Росен, Фран, е наел трактор с една хилядолитрова цистерна с вода на ремаркето. Нашата компания се накатурваме на цистерната, тракторът тръгва и правим 3-4 обиколки на побеснелия град. Цистерната има система за напояване отзад и мокрим всичко живо около себе си – хора по барове, кафенета, минувачи!... Към нас се присъединяват тийнейджъри, крещящи в екстаз, качват се на цистерната и слизат, горе и долу, водата се лее и няма край...

След Сан Роке и La Fiesta Del Agua Вилягарсия е сломена и тиха. А ние с Росен сме нетърпеливи да си тръгнем за България, всеки след дълго отсъствие.

Херцеговина

Тръгваме от Сараево в седем и половина сутринта, неделя. Ранко ме взeма от хотела със зеления си голф четворка. Сглобяват се в Босна и са преобладаващата част от местния автопарк. Сложил е бяла раирана риза, по-официална отколкото обикновено съм свикнал да го виждам. Таня, приятелката му, дори е на токчета и в изпипан женски костюм.

Отиваме в Херцеговина и ще стана кръстник на Ранко, мой приятел от следването ми в Сараево преди няколко години. Таня е от Херцеговина. Близо до родния й град Требинье има чудна малка църквичка, построена върху основите на родната къща на Св. Васил Острожки Чудотворец. Там ще бъде кръщенето.

Никога не съм бил в провинциалната част на Херцеговина. Бил съм само в Мостар, който се води за столица на областта. Херцеговина е географска област, която обхваща южната част на държавата Босна и Херцеговина. Река Дрина я разделя на изток от Сърбия и Черна гора, на юг и запад е Хърватия. Требинье, най-големият град в Източна Херцеговина, е на 30 км от Дубровник и на 45 от Херцег Нови – може би най-красивите стари градчета на Адриатическо море.

Неретва

По пътя на юг от Сараево, малко преди Мостар, човек изведнъж разбира от само себе си, че е на различно място. Река Неретва ненадейно нахлува в пейзажа и те заставя да я гледаш, да я гледаш... Маслено зелен цвят, дълбок и леко мътен като изумруд. Наоколо белите скали, извисяващи се стотици метри над реката, оформят най-красивия каньон, който някога съм виждал. Да ме простят хората, живеещи в Искърското дефиле или край ждрелото на Ерма – Неретва и каньонът й са нещо повече от тези български красоти. Не мога да се отлепя от стъклото, нищо че съм виждал това няколко пъти преди четири години. Навън вали сърдит пролетен порой. Благовещение е, по Грегорианския календар, 25 март. Сръбската православна църква зачита Юлианския календар, и по него Благовещение е на 7 април. Аз казвам на Ранко, че и сам Бог иска да го кръсти. А от Сараево тръгнахме на слънце.

Има малки пещери над зелената вода, но не можеш да надникнеш в тях, защото колата се движи бързо. Има рибни ферми, предлагащи червена пъстърва и костур. Дъждът шиба по стъклото и аз си мисля, че никога няма да ми се удаде да видя Херцеговина точно в тази й светлина. Там по принцип има над триста слънчеви дни в годината.

Камък

Малко след Мостар се отделяме от пътя за Дубровник вляво, към Требинье. Изведнъж почва марсиански пейзаж, нещо невиждано за мен. В един момент се чудя дали Ранко и Таня не искат да ме отвлекат в страната на камъните и там да си и останем. Представете си стръмни склонове, подобни на южния склон на Стара планина или на Беласица при Петрич. Цветът им е кафяво-сив и повече от половината е скала. Сив камък и скала, извиращи от светло-кафявата почва. Растителността е само редки иглолистни храсти, които цъфтят в ярко жълто и зелено на върха си, и самотни кипариси, протягащи се към сивото мартенско небе. Невероятна красота. Искам да съм Ван Гог и да мога да нарисувам това нещо. На Таня това й е позната картинка и не се впечатлява, само от време на време ме поглежда смешно. Ранко, чистокръвен Сарайлия, е бил тук много пъти, но ми казва: „След като сега си видял Херцеговина, нищо повече в тая държава не ти трябва да видиш”. А аз седя на задната седалка и си мисля „Вояджър” ли се казваше първата сонда изпратена на Марс или как.

Толкова е пусто, че се съмнявам дали някога хора са живели на тази чудна земя. Ами то няма какво да отглеждаш, как да се прехранваш. На камъните?! Има от време на време малки долинки в основата на склоновете, доста плодородни, но са много малка част от цялата картинка. И въпреки това, през няколко минути пред погледа ми изскачат зидове от наредени камъни и останки от крепости. Явно едно време хората са си живели тук и дори са разпределяли територия. С камъни, естествено. Има и малки селца от по 5-6 къщи на пътя. Всичките къщи са от херцеговски камък, солидни, и има малки църквички. Православни. В източна Херцеговина доминират сърбите. Тя е част от Република Сръбска, която пък е част от държавата Босна и Херцеговина. Войната от 1992-95 раздели Босна и Херцеговина на Република Сръбска и Федерация на мюсюлманите и хърватите. Западна Херцеговина е предимно населена от хървати, католици.

Св. Васил Острожки

Дъждът продължава да шиба по стъклата, а ние вече сме в малкото селце Мърконьичи. Тук е роден сръбският православен светия и лечител Св. Васил Острожки Чудотворец. Напуска родните си земи през седемнадесети век, след като турците разрушават местния манастир Твърдош, в който е монах, и отива да служи в манастира Острог в Черна Гора, вграден в скалите над Адриатика. Мощите на Св. Васил имат чудотворната способност да лекуват. Има и други легенди за него. Едната гласи, че когато немците са обстрелвали скалите около манастира в Черна Гора през Втората световна война, снарядите само са се забивали в скалите и не са експлодирали. Друга казва, че по стръмния път нагоре към манастира, много опасен във всеки сезон на годината, никога не се е случвало нещастие. Трета легенда е, че монасите в Острог всяка сутрин сменят чорапите на Св. Васил в саркофага с мощите му, защото ги намират протъркани – цяла нощ е обикалял покоите на светата обител.

В Мърконьичи, родното му място в Херцеговина, над пътя се вее сръбското знаме – хоризонтални червена, синя и бяла ивици, в средата кръст с четири букви „С” във всеки квадрант. Значат „Само слога Србина спашава” – само единството спасява сърбина: нещо като нашето „Съединението прави силата”. Влизаме в църквичката и показвам на попа кръщелното си свидетелство, издадено от Българска патриаршия. Не можеш да станеш кръстник ако ти сам не си кръстен, естествено. Той поглежда, кара ме да прочета на глас написаното: „...получил светото кръщение и име Стефан...” за да се убеди, че точно това значи, и казва: „Куме, застани зад Ранко и повтаряй след мене...” Сърбите казват кум и на кръстник. От време на време, по време на церемонята, трябва да сложа ръка на рамото на Ранко: „Куме, стави десну руку на ньегово десно раме!” И така, след двайсетина минути, Ранко е кръстен, а аз съм кръстник. Дъждът е спрял. Хубаво е.

Планините над Дубровник

Купуваме две бутилки червено вино от местния херцеговски сорт блатина от прекрасния манастир Твърдош при Требинье, където Св. Васил Острожки първо е служил. Монасите сами си правят виното и то е доста популярно. Манастирът е изпълнен с около четирийсет войника от испанския контингент на ЕУФОР, мироопазващите сили на ЕС в Босна и Херцеговина. Не че има какво да опазват, ама си ги има още. И се възползват да обикалят и да гледат красоти. Напълно ги разбирам.

Купуваме едно кило домашно сирене на бучки от пазара в Требинье. Пазарът е точно като италианска пиаца. Купуваме маслини и херцеговско прошуто. Качваме се на голфа и поемаме към Дубровник. Няма да стигнем до самия Дубровник, защото моята босненска виза е single entry, т.е ако изляза от страната, няма да мога да вляза отново. А имам работа да върша в Сараево. Но Ранко намира едно прекрасно местенце точно преди границата, на билото на една планина, откъдето се виждат Дубровник и Цавтат, най-южният град на хърватския Адриатик. След това следват Черна Гора и нейният морски бисер Херцег Нови. Адриатическо море е тъмно-синьо и като че ли спокойно. Вълните се разбиват в скалите, разположени около островчетата между двата града. Едно парче пяна ми е като кораб и питам Ранко така ли е. Не е кораб май. Но на Таня й се вижда абсолютно същото нещо малко по-наляво, към Цавтат. „Там е корабът”, казва тя.

С кораб или без, блатината се лее и ни стопля. Сиренето е невероятно, има вкус на наше овче сирене, но малко престояло. Изведнъж пак почва дъжд. И спира. И пак почва. А Адриатика си стои долу и си се пени на малки корабчета.

Требинье

Връщаме се в Требинье. Палми, кипариси, мили хора. Симпатични заведения, които лятото са препълнени, а сега е неделя, Благовещение по българския календар, една обикновена мартенска неделя на Великия пост по сръбския, и е празно. Но си е Требинье. Река Требишньица си тече кротко под звездното небе, едни патици си плуват по нея и си отиват нанякъде. Много ми харесва този град. Отиваме на рожден ден на Анджела, племенницата на Таня. Става на две годинки. Пийваме домашна блатина с техните и хапваме сирене и прошуто. После се мотаме по града и пийваме крушова ракия в една дискотека. Ще спим при Спая, или Миодраг Спаич, приятел на Таня. Занимава се с разчистване на мини. Много от територията на Босна и Херцеговина още не е деминирана след войната и се работи по въпроса.

В понеделник се навираме в голфа и се устремяваме на север към Сараево. Пак вали. Гледам кафявите бърда наоколо, зелено-жълтите върхове на храстите, кипарисите, които устремено гледат нагоре. Камъните. Жегуля, Любинье, Столац, Мостар, Коньиц. Сега идва Ябланица, на Неретва. Тук Тито побеждава германците през 1943 г. Известната битка на Неретва. В момента Ябланица е популярна, защото тук се прави най-доброро агнешко месо на жар в цяла Босна и Херцеговина. Всеки, който тръгва от Сараево към морето или обратно, спира на пътя край Ябланица и хапва агнешко със зелена салата и варени картофи и пийва винце или Сараевско пиво.

След агнешкото пак тръгваме на север. Влизаме в столицата на Босна и Херцеговина. Имам ненормално отношение към Сараево. Понякога неистово го обичам, понякога просто искам да се махна от него. Най-хубаво ми е, когато се връщам в този град. Уморен съм и едва гледам. Бил съм кум все пак. Искам да се изкъпя, да си сипя чаша блатина, която съм си донесъл от Херцеговина, и да напиша това.