Balkan neighbours Serbia and Croatia, whose relations have been historically tense and deteriorated to war in the 1990s, may be on their way after recent domestic developments to warming up ties and becoming the locomotive of a reinvigorated integration of the Western Balkans into the European mainstream. Traditionally suspicious of each other after sharing the same Yugoslav roof for decades and Yugoslavia’s collapse in bloody warfare in 1991-95, Serbia and Croatia now share the same foreign policy priority which unwittingly brings them together – EU membership. The election by clear margin of the moderate technocrat Ivo Josipovic as president in EU candidate Croatia in January 2010, as well as the advent of the pro-European coalition in Serbia in 2008, led by President Boris Tadic, and the country’s official application for candidate status in late 2009, signal an opportunity for normalisation of bilateral relations aimed at faster EU track for both countries. The two republics are the largest of rump Yugoslavia and, naturally, the most powerful players in the Western Balkans. A commitment on their part to reconcile old memories in the name of new pragmatic, European-style partnership could work also to position their neighbours Macedonia, Montenegro, Albania, and especially Bosnia, more firmly on the EU accession path.
Wednesday, 24 February 2010
Friday, 12 February 2010
London Loves
London Victoria. Нахлувам в потока от хора, знаци, мириси, настроения. Червените тухли ме чакат, чака ме Buckingham Palace Road на север към Парламента, чака ме ‘LOOK RIGHT’, чака ме Newsagent’s с чисто нов Guardian от сутринта, чака ме приветливият Green Park с тичащите за здраве англичани и бездомниците си, чака ме Темза с морския си дъх, в прилив, отгоре Биг Бен сърдито гледа туристите, чака ме Whitehall, към Трафалгар, отляво една от любимите ми кръчми Lord Moon of the Mall на Wetherspoon, къри и ейл за 6 лири, Would you like sides to that dish? WTF give me the curry and ale, забравил съм им звънливия акцент и имената на поръчките, а само една година, чака ме и the London tube, особено Piccadilly Line и Northern Line и Victoria Line, тесни, ниски, вече Evening Standard е без пари, раздават на влизане, преди една година London Paper и London Lite рутеха, ама сега ги няма.
London Islington. Съшият е, същият, спокоен, пак тълпи, но по-малко отколкото долу на Лестър, тоя път без Angel station на идване – Highbury & Islington и автобуси. А Дългия и Яна ме посрещат като цар, учат за изпит за settlement, но имаме домашна ракия в тази уморена вечер за мен след 5 часа кръстосвания по моя Лондон.
London Hackney. Изпитът е успешен! Невероятна английска закуска в най-якото местенце на границата между Islington и Hackney, поръчвам си пълна закуска със: sausage, egg, bacon, baked beans, hash browns, mushrooms, black pudding, за пиене чай, слагат мляко вътре без да си искаш, после отиваме на гости на Надя, на две минути пеша, приятелка на Дългия и Яна, Алфи, малкото й синче, ни разказва играта, няма такава лъчезарност в градината на една къща в северен Лондон, Carlsberg и Budweiser разсейват студа в този прекрасен ден,
а аз оставям моите северни лондончани на мира и тръгвам на юг към Сити с план за пеша до Ковънт гардън и Лестър Скуеър, само 10 мин с автобуса, в автобуса някой е заебал празна бутилка бира и от втория етаж, където съм аз, при един по-рязък завой, тя се изтърколва надолу по стълбите до първия, шофьорът почва да псува: „Мама ви деееба ееееей, не се ли научихте, че нема алкохол в автобусите, писна ми, ше се откажа, ШЕ СПРА! (Fuck all of you, can’t you fuckin’ know there’s no alcohol in those buses, I’m gonna give it up, mate, I’m gonna stop…) Тръгва да спира, изведнъж отдолу се чува гласът на жена: „Взех я, взех я, ето ше я хвърла, продължавай”. (Here, here I’ve got it, just roll on, mate!”), и това към 4 следобед, а бутилката се тряскаше като на сватба по тия стълби...
Bank. The Thames. Fleet Street. Старата кръчма Ye Old Cheshire Cheese отдясно, поръчвам йоркширска пшенична, естествено, London School of Economics, взимам 4 ейла Old Speckled Hen и изчаквам Шеймъс да излезе от библиотеката, старото бруклинско куче прави магистратура сега пак тука, почти 3 години след нашата специализация, същия изрод, живее в северен, ама баш на север, Turnpike Lane, вика айде утре елате у нас на парти, естествено, после може нещо Camden, рок концертчета, тва онова.
London Holborn. Най-накрая идва Савина, винаги тук се срещаме, Abbott ale за мене и водка за нея в най-близкия пъб, после отиваме при Шеймъс, нищо от парти, една надрусана квартира с луд англичанин от Девън (на юг, на морето, на югозапад от Лондон), един тийнейджър италианец с беден английски, но все пак странен трип, поне прибирането е така, тия лондонски автобуси, понякога искам да живея в тях.
London Camden. Отново тук, на Северозапад, сред тълпата, сред китайските пънкари, мирише на лудница, на Ейми Уайнхаус, на канали, на марокански кускус, турски кебап, венецуелски, полски, западноафрикански, аржентински хапвания, на залози, на ръгби, днеска е 6 Nations, Англия срещу Уелс, тия са луди, какво намират в тая игра.
London Bridge. В неделя казвам чао на Дългия и Яна, хващам рейса за центъра, тоя път в рейса няма търкаляща се бутилка, но има червени, червени тухли през прозореца на втория етаж, слизам на Холборн, пеша до National Gallery, гледам импресионистите и нямам ни най-малко желание да се отделя, гледам A Wheatfield with Cypresses, 1889, и плача от кеф, после гледаме Арсенал-Челси при Боби Славията, трагични артилеристи, малко Strongbow сайдерче за лека, и после гарата, и после First Capital Connect за Гетуик, и вече нямам сили, но искам пак.
London Islington. Съшият е, същият, спокоен, пак тълпи, но по-малко отколкото долу на Лестър, тоя път без Angel station на идване – Highbury & Islington и автобуси. А Дългия и Яна ме посрещат като цар, учат за изпит за settlement, но имаме домашна ракия в тази уморена вечер за мен след 5 часа кръстосвания по моя Лондон.
London Hackney. Изпитът е успешен! Невероятна английска закуска в най-якото местенце на границата между Islington и Hackney, поръчвам си пълна закуска със: sausage, egg, bacon, baked beans, hash browns, mushrooms, black pudding, за пиене чай, слагат мляко вътре без да си искаш, после отиваме на гости на Надя, на две минути пеша, приятелка на Дългия и Яна, Алфи, малкото й синче, ни разказва играта, няма такава лъчезарност в градината на една къща в северен Лондон, Carlsberg и Budweiser разсейват студа в този прекрасен ден,
а аз оставям моите северни лондончани на мира и тръгвам на юг към Сити с план за пеша до Ковънт гардън и Лестър Скуеър, само 10 мин с автобуса, в автобуса някой е заебал празна бутилка бира и от втория етаж, където съм аз, при един по-рязък завой, тя се изтърколва надолу по стълбите до първия, шофьорът почва да псува: „Мама ви деееба ееееей, не се ли научихте, че нема алкохол в автобусите, писна ми, ше се откажа, ШЕ СПРА! (Fuck all of you, can’t you fuckin’ know there’s no alcohol in those buses, I’m gonna give it up, mate, I’m gonna stop…) Тръгва да спира, изведнъж отдолу се чува гласът на жена: „Взех я, взех я, ето ше я хвърла, продължавай”. (Here, here I’ve got it, just roll on, mate!”), и това към 4 следобед, а бутилката се тряскаше като на сватба по тия стълби...
Bank. The Thames. Fleet Street. Старата кръчма Ye Old Cheshire Cheese отдясно, поръчвам йоркширска пшенична, естествено, London School of Economics, взимам 4 ейла Old Speckled Hen и изчаквам Шеймъс да излезе от библиотеката, старото бруклинско куче прави магистратура сега пак тука, почти 3 години след нашата специализация, същия изрод, живее в северен, ама баш на север, Turnpike Lane, вика айде утре елате у нас на парти, естествено, после може нещо Camden, рок концертчета, тва онова.
London Holborn. Най-накрая идва Савина, винаги тук се срещаме, Abbott ale за мене и водка за нея в най-близкия пъб, после отиваме при Шеймъс, нищо от парти, една надрусана квартира с луд англичанин от Девън (на юг, на морето, на югозапад от Лондон), един тийнейджър италианец с беден английски, но все пак странен трип, поне прибирането е така, тия лондонски автобуси, понякога искам да живея в тях.
London Camden. Отново тук, на Северозапад, сред тълпата, сред китайските пънкари, мирише на лудница, на Ейми Уайнхаус, на канали, на марокански кускус, турски кебап, венецуелски, полски, западноафрикански, аржентински хапвания, на залози, на ръгби, днеска е 6 Nations, Англия срещу Уелс, тия са луди, какво намират в тая игра.
London Bridge. В неделя казвам чао на Дългия и Яна, хващам рейса за центъра, тоя път в рейса няма търкаляща се бутилка, но има червени, червени тухли през прозореца на втория етаж, слизам на Холборн, пеша до National Gallery, гледам импресионистите и нямам ни най-малко желание да се отделя, гледам A Wheatfield with Cypresses, 1889, и плача от кеф, после гледаме Арсенал-Челси при Боби Славията, трагични артилеристи, малко Strongbow сайдерче за лека, и после гарата, и после First Capital Connect за Гетуик, и вече нямам сили, но искам пак.
Tuesday, 5 January 2010
Kako postadoh Sremac
Ova je bila Nova godina mog povratka u Vojvodinu, jedna od omiljenih zemalja mog života, nakon tri godine odsustva. Ova je bila Nova godina usred ekonomske krize, u letu usred zime, usred kafane, Zvonka Bogdana, usred Trga, YU pank roka, KUD Idiota, usred parka, usred planine od 284 metra, a svo to vreme – uz stare drugove i drugove koje sam osećao kao stare. Ovo je bilo povratak u Bačku i Srem.
Novosađani avioni građani
Kad sam izašao u Novom Sadu iz Niš Ekspresa (koji je putovao preko Beograda pa i Novog Sada za Suboticu, verovali ili ne), kao da sam naletio na neki novi grad, možda Menhetn, ali ne i Novi Sad. 31. decembra ujutro svi su Novosađani žurili kao da su se takmičili na svetskom prvenstvu za doček Nove godine: ko će prvi ići na posao, ko će prvi preći semafor, ko će prvi ući u bus, ko će prvi naručiti roštilj za doček... Pa ovo je bio šok – ja sam na to naletio posle cele noći putovanja u Orijent Ekspresu iz Sofije, srušile mi se predstave o Novom Sadu kao gradu opuštenja, uživancije, kakav je taj grad čoveče, trče ljudi svako na svoju stranu, guraju se, vidi FRIZERSKI saloni su puni u pola osam, žene unutra već čitaju svoje ženske magazine, jer je gužva pa čekaju na svoj red... Pomislio sam, „Odličnoooo, biće ludilo večeras!“.
A vreme toplo, kao u aprilu rano ujutro. Kaput mi je smetao, čak sam bio poneo i neki šal. Kiša počne i prestane. Sunce ponekad prosija, okupa prestonicu Vojvodine svežim svetlom ranog proleća. Stižem do kuće mog prijatelja Jovana i njegove porodice taksijem. Stari Vojvođanin uz volan se odmah setio gde je ta mala uličica, koju sam mu dao kao adresu. Razbudio sam Jovana, naravno, nije bilo ni 3 sata da spava posle neke žurke u gradu. Popili smo austrijski Goesser i sok za dobro jutro, pravi srpski običaj (kako je Jovanov tata nas zeznuo!) i išli u šetnju. Kaže Jovan, ne žure Novosađani toliko, jednostavno Nova godina je. Jebiga, kako može 31. decembar da bude radni dan!... Na moji zahtev, ušli smo u Lipu, stari restoran pored katedrale, pojeli po čorbu, popili po viljamovku i išli kući da ručamo sa Jovanovom porodicom i odmaramo za doček.
Novosađani gurmet građani
A taj doček se počeo sa Novosadskim Grand Kontestom Novogodišnje Sarme, u lepom starom restoranu „Kod Hane“ pored lepog plavog Dunava. Ali ne, zaista mi je bio osećaj takav... Hana, prijateljica od Jovana, je organizovala takmičenje sarme u svom stanu. Ja sam bio ponosni član međunarodnog žirija. Posle teškog ali pravednog procesa probanja, evaluacije, tj. razmatranja izgleda, mirisa, ukusa kupusa i ukusa kompleta sarme, proizveđene od četiri Novosadska majstora kuvara prijatelja od Jovana i Hane (majstorica Ivana je bila, nažalost, diskvalifikovana pre mog dolaska na kontest iz meni nejasnih razloga), žiri je odlučio da je Hana pobednik natprevare. Zaista je bila sarma odlična, mada meni su sve sarme bile super, kao međunarodnom članu žirija, kako se i obično dešava. A sarma je ušla uz odličan crnogorski šardone i neko makednosko belo iz Skoplje regiona koje sam prvi put probao ali je bilo dobro.
Novosađani melomani građani
A Trg slobode je bio zakon... Posle Kontesta sarme smo išli ja i Jovan da pokupimo neku njegovu ekipu u neki stan baš blizo Trga. Prvo sam ja kupio litar Karlovačkog rizlinga i jednog Knjaza. ŠPRICER ĆE DA BUDE! Od domaćina stana, gde je pre-party bio, sam ja dobio Sarajevsku Drinu za novogodišnju noć... Zaboravio sam bio da kupim cigare u trafici. Tako lepo, jebiga. Na neki način sam doživio moje Sarajevo u Novom Sadu.
A Trg slobode je bio zakon. Novosađani su već bili navalili kad smo stigli. Možda desetinu hiljada ljudi je već bilo. Ritam nereda si svirali na bini. Pet, četiri, tri, dva, jedan, AAAAAAAAAAAA!!! Srećna Nova godina, moj Novi Sade!...
Posle smo malo šetali i u gradskom parku, slušali Azru i pevali. Puno je bilo Novosađana. Ne mogu da zamislim kako ovi ljudi uživaju u lepom provodu. Avioni.
Ušli smo u VIP pored bine. Mogao sam posmatrati i KUD Idiote, i ljude na trgu, koji su uživali kao da su na EXIT-u. Skakao sam i ja kao malo dete, jebiga, Novi Sade, nisam te viđao tri godine, a kakvog te nađoh!...
Novosađani planinci građani
Prvog januara smo išli na planinu. Već je bilo skoro tamno kad smo krenuli busom za Bukovac, selo u Fruškoj gori. Cilj – Planinarski dom „Stražilovo“. Trebalo je oko pola sata busom, onda oko sata penjanja, u tami vojvođanske planine. Blato do ušiju, dobro što smo imali posebne planinarske cipele. Stigli smo. Kad sam video sutradan što je napisano iznad vrata doma, poludio sam: „Planinarski dom Stražilovo, 284 m“. Slovima, dvesta osamdeset četiri metra! Moje naselje u Sofiji, Ljulin, se nalazi na nekih 560 m. Šok! Ali zaista mi je bilo planinarsko penjanje, posle ludog Trga i sve te Nove.
Novosađani evropski građani
A Dom Stražilovo je bio kao da si u Švajcarskoj. Ma sve čisto, sređeno, po zidovima ukrase, maketi neki, slika Van Goga, muzika Pearl Jam, Rolling Stones, Massive Attack i šta li još više od najlepših stvari koje sam ja lično voleo celi život, TOPLA VODA u kupatilu, domaćini i gosti doma kao da su ti prijatelji iz detinjstva... Kad uporedim sa našim bugarskim planinarskim domovima, plače mi se. Ne svugde, ali ima ih dosta gde zvuči turbofolk, prljavo je, ljudi koji održavaju su seljaci i idu ti na živce... Ma dobro, naših ima više, ima dosta ovakvih kao Stražilovo, a na 2.084 m su neki, ne na 284, ali ipak. Utisak mi je bio strava.
„Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“
Većinom vremena u Domu, dok smo pili Lav pivo i domaću dunju, ispred mene na zidu sam gledao naslov, „Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“ Pitao sam drugove, šta je ovo? Branko Radičević, vojvođanski pesnik. Baš mi se utisnuo ovaj stih u glavu, a otkad sam se vratio u Sofiju, stalno se ovoga sećam. Taj stih je za pijanog mene tada bio lepota Vojvodine, izražena na jednom običnom drvenom zidu, u planini visine 284 m, u društvu prelepih i gostoprimljivih ljudi. „Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“ Prosto a lepo. Tako sam i ja ove Nove godine postao, bar na malo, Sremac...
Novosađani avioni građani
Kad sam izašao u Novom Sadu iz Niš Ekspresa (koji je putovao preko Beograda pa i Novog Sada za Suboticu, verovali ili ne), kao da sam naletio na neki novi grad, možda Menhetn, ali ne i Novi Sad. 31. decembra ujutro svi su Novosađani žurili kao da su se takmičili na svetskom prvenstvu za doček Nove godine: ko će prvi ići na posao, ko će prvi preći semafor, ko će prvi ući u bus, ko će prvi naručiti roštilj za doček... Pa ovo je bio šok – ja sam na to naletio posle cele noći putovanja u Orijent Ekspresu iz Sofije, srušile mi se predstave o Novom Sadu kao gradu opuštenja, uživancije, kakav je taj grad čoveče, trče ljudi svako na svoju stranu, guraju se, vidi FRIZERSKI saloni su puni u pola osam, žene unutra već čitaju svoje ženske magazine, jer je gužva pa čekaju na svoj red... Pomislio sam, „Odličnoooo, biće ludilo večeras!“.
A vreme toplo, kao u aprilu rano ujutro. Kaput mi je smetao, čak sam bio poneo i neki šal. Kiša počne i prestane. Sunce ponekad prosija, okupa prestonicu Vojvodine svežim svetlom ranog proleća. Stižem do kuće mog prijatelja Jovana i njegove porodice taksijem. Stari Vojvođanin uz volan se odmah setio gde je ta mala uličica, koju sam mu dao kao adresu. Razbudio sam Jovana, naravno, nije bilo ni 3 sata da spava posle neke žurke u gradu. Popili smo austrijski Goesser i sok za dobro jutro, pravi srpski običaj (kako je Jovanov tata nas zeznuo!) i išli u šetnju. Kaže Jovan, ne žure Novosađani toliko, jednostavno Nova godina je. Jebiga, kako može 31. decembar da bude radni dan!... Na moji zahtev, ušli smo u Lipu, stari restoran pored katedrale, pojeli po čorbu, popili po viljamovku i išli kući da ručamo sa Jovanovom porodicom i odmaramo za doček.
Novosađani gurmet građani
A taj doček se počeo sa Novosadskim Grand Kontestom Novogodišnje Sarme, u lepom starom restoranu „Kod Hane“ pored lepog plavog Dunava. Ali ne, zaista mi je bio osećaj takav... Hana, prijateljica od Jovana, je organizovala takmičenje sarme u svom stanu. Ja sam bio ponosni član međunarodnog žirija. Posle teškog ali pravednog procesa probanja, evaluacije, tj. razmatranja izgleda, mirisa, ukusa kupusa i ukusa kompleta sarme, proizveđene od četiri Novosadska majstora kuvara prijatelja od Jovana i Hane (majstorica Ivana je bila, nažalost, diskvalifikovana pre mog dolaska na kontest iz meni nejasnih razloga), žiri je odlučio da je Hana pobednik natprevare. Zaista je bila sarma odlična, mada meni su sve sarme bile super, kao međunarodnom članu žirija, kako se i obično dešava. A sarma je ušla uz odličan crnogorski šardone i neko makednosko belo iz Skoplje regiona koje sam prvi put probao ali je bilo dobro.
Novosađani melomani građani
A Trg slobode je bio zakon... Posle Kontesta sarme smo išli ja i Jovan da pokupimo neku njegovu ekipu u neki stan baš blizo Trga. Prvo sam ja kupio litar Karlovačkog rizlinga i jednog Knjaza. ŠPRICER ĆE DA BUDE! Od domaćina stana, gde je pre-party bio, sam ja dobio Sarajevsku Drinu za novogodišnju noć... Zaboravio sam bio da kupim cigare u trafici. Tako lepo, jebiga. Na neki način sam doživio moje Sarajevo u Novom Sadu.
A Trg slobode je bio zakon. Novosađani su već bili navalili kad smo stigli. Možda desetinu hiljada ljudi je već bilo. Ritam nereda si svirali na bini. Pet, četiri, tri, dva, jedan, AAAAAAAAAAAA!!! Srećna Nova godina, moj Novi Sade!...
Posle smo malo šetali i u gradskom parku, slušali Azru i pevali. Puno je bilo Novosađana. Ne mogu da zamislim kako ovi ljudi uživaju u lepom provodu. Avioni.
Ušli smo u VIP pored bine. Mogao sam posmatrati i KUD Idiote, i ljude na trgu, koji su uživali kao da su na EXIT-u. Skakao sam i ja kao malo dete, jebiga, Novi Sade, nisam te viđao tri godine, a kakvog te nađoh!...
Novosađani planinci građani
Prvog januara smo išli na planinu. Već je bilo skoro tamno kad smo krenuli busom za Bukovac, selo u Fruškoj gori. Cilj – Planinarski dom „Stražilovo“. Trebalo je oko pola sata busom, onda oko sata penjanja, u tami vojvođanske planine. Blato do ušiju, dobro što smo imali posebne planinarske cipele. Stigli smo. Kad sam video sutradan što je napisano iznad vrata doma, poludio sam: „Planinarski dom Stražilovo, 284 m“. Slovima, dvesta osamdeset četiri metra! Moje naselje u Sofiji, Ljulin, se nalazi na nekih 560 m. Šok! Ali zaista mi je bilo planinarsko penjanje, posle ludog Trga i sve te Nove.
Novosađani evropski građani
A Dom Stražilovo je bio kao da si u Švajcarskoj. Ma sve čisto, sređeno, po zidovima ukrase, maketi neki, slika Van Goga, muzika Pearl Jam, Rolling Stones, Massive Attack i šta li još više od najlepših stvari koje sam ja lično voleo celi život, TOPLA VODA u kupatilu, domaćini i gosti doma kao da su ti prijatelji iz detinjstva... Kad uporedim sa našim bugarskim planinarskim domovima, plače mi se. Ne svugde, ali ima ih dosta gde zvuči turbofolk, prljavo je, ljudi koji održavaju su seljaci i idu ti na živce... Ma dobro, naših ima više, ima dosta ovakvih kao Stražilovo, a na 2.084 m su neki, ne na 284, ali ipak. Utisak mi je bio strava.
„Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“
Većinom vremena u Domu, dok smo pili Lav pivo i domaću dunju, ispred mene na zidu sam gledao naslov, „Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“ Pitao sam drugove, šta je ovo? Branko Radičević, vojvođanski pesnik. Baš mi se utisnuo ovaj stih u glavu, a otkad sam se vratio u Sofiju, stalno se ovoga sećam. Taj stih je za pijanog mene tada bio lepota Vojvodine, izražena na jednom običnom drvenom zidu, u planini visine 284 m, u društvu prelepih i gostoprimljivih ljudi. „Ao, Sremče, gujo ljuta, Svaki junak po sto puta!“ Prosto a lepo. Tako sam i ja ove Nove godine postao, bar na malo, Sremac...
Thursday, 3 December 2009
Книгата, декември, горещият вятър
В НДК-то бяха нахлули изгладнели вълци за книги през тази мека вечер на декември.
Посетих Международния панаир на книгата в София за първи път от може би петнайсетина години, когато още си бях гимназистче. Тогава панаирът беше в малкото НДК и имаше двайсет или трийсет сергийки. Главно ментета на Александър Дюма (Луиза дьо Валиер, сещате ли се?), книги-игри и езотерична литература. Сега панаирът беше в главната сграда, разположен на три етажа и два полуетажа, над сто издателства с малки, големи и още по-големи щандове.
Преди имаше някакъв скромен контингент заблудени читатели-посетители, въпреки ниските цени на книгите. Сега имаше наплив от зажаднели за хубава книжка граждани, дошли след работа да обикалят щандовете, да разпитват за намаления, да купуват много, ама много книги, които сега са далеч по-скъпи от преди 15 години. Книги всякакви – „Зимата на нашето недоволство”, „Айкидо”, „100 луксозни коли”, „Маршрутите на България”, „Изгубеният символ”, „Стара градска кухня”, „Хора в Ислямска република Иран”, „Завръщане в голямата гора”, „На юг от границата, на запад от слънцето” и още, и още. Хора още по-всякакви, повече видове от книгите дори.
Не можех да се размина, трябваше да се побутвам от време на време, за да стигна до някой щанд или да се махна от него. Адски проблем с рестото – естествено, че издателствата не се бяха подсигурили с дребни, а изгладнелите книгояди имаха само едри, и имаше масово закръгляне като в софийско такси.
Малко ме и разочарова панаирът. Бяха обявили, че тази година специален гост ще е Сърбия. Надявах се да има солидно представителство на белградските издателства и да ги налазя за евтини книги. Но се оказа, че в последния момент това гостуване се е провалило. Така обясни девойката на „Информация” на входа. Много жалко. Каза, че ще има представяне на някои сръбски автори еди-кога си, но като цяло техни издателства нямат щандове на панаира.
За сметка на това в Зала 1, докато в коридорите около нея се вихреше 28-ят панаир на книгата в София, се подготвяше концерт на Берковската духова музика. Специален гост – Любиша Самарджич, майсторът на югославския хумор, Полицаят от Петльово бърдо, Горещият вятър! Сърбия дойде на гости все пак, нали, си мислех и простих на издателствата, че ги няма. Може би е имало проблем с тъпите визи. Слава богу, че от 19 декември нашите съседи ще могат пак да ни идват на гости.
A sad adio, moj vrući Sofijski decembarski vetre... Следва Sajam knjiga в Белград!
Посетих Международния панаир на книгата в София за първи път от може би петнайсетина години, когато още си бях гимназистче. Тогава панаирът беше в малкото НДК и имаше двайсет или трийсет сергийки. Главно ментета на Александър Дюма (Луиза дьо Валиер, сещате ли се?), книги-игри и езотерична литература. Сега панаирът беше в главната сграда, разположен на три етажа и два полуетажа, над сто издателства с малки, големи и още по-големи щандове.
Преди имаше някакъв скромен контингент заблудени читатели-посетители, въпреки ниските цени на книгите. Сега имаше наплив от зажаднели за хубава книжка граждани, дошли след работа да обикалят щандовете, да разпитват за намаления, да купуват много, ама много книги, които сега са далеч по-скъпи от преди 15 години. Книги всякакви – „Зимата на нашето недоволство”, „Айкидо”, „100 луксозни коли”, „Маршрутите на България”, „Изгубеният символ”, „Стара градска кухня”, „Хора в Ислямска република Иран”, „Завръщане в голямата гора”, „На юг от границата, на запад от слънцето” и още, и още. Хора още по-всякакви, повече видове от книгите дори.
Не можех да се размина, трябваше да се побутвам от време на време, за да стигна до някой щанд или да се махна от него. Адски проблем с рестото – естествено, че издателствата не се бяха подсигурили с дребни, а изгладнелите книгояди имаха само едри, и имаше масово закръгляне като в софийско такси.
Малко ме и разочарова панаирът. Бяха обявили, че тази година специален гост ще е Сърбия. Надявах се да има солидно представителство на белградските издателства и да ги налазя за евтини книги. Но се оказа, че в последния момент това гостуване се е провалило. Така обясни девойката на „Информация” на входа. Много жалко. Каза, че ще има представяне на някои сръбски автори еди-кога си, но като цяло техни издателства нямат щандове на панаира.
За сметка на това в Зала 1, докато в коридорите около нея се вихреше 28-ят панаир на книгата в София, се подготвяше концерт на Берковската духова музика. Специален гост – Любиша Самарджич, майсторът на югославския хумор, Полицаят от Петльово бърдо, Горещият вятър! Сърбия дойде на гости все пак, нали, си мислех и простих на издателствата, че ги няма. Може би е имало проблем с тъпите визи. Слава богу, че от 19 декември нашите съседи ще могат пак да ни идват на гости.
A sad adio, moj vrući Sofijski decembarski vetre... Следва Sajam knjiga в Белград!
Subscribe to:
Posts (Atom)