Един топъл януарски ден. Жълти павета. Много млади и стари хора са заедно. Много приятели сме заедно, при тях.
Старият мечок се пробужда, пролет иде. Виждат се стари приятели на площада.
I BBC na mome radiju, Oslobođenje u mojim... RU-KA-MAAAAAAAAAAAA!!!
Thursday, 15 January 2009
Tuesday, 6 January 2009
Га(ъ)з за нас: И правителството ни, и президента ни, и опозицията ни... баби по време на криза
Днес руският природен газ за България (а и оттук - за Турция, Гърция и Македония) беше спрян заради спор за цените между Русия и Украйна, която е транзитна страна. Русия спря доставките за Украйна на 1 януари. Дали Укрйна заделя за себе си доставките за Балканите или Русия нещо шикалкави и играе велика сила, както напоследък обича, не е ясно. Ясно за мен е, че в Люлин ми спряха парното и работя в тоя студ, само защото имам печка-духалка. И още нещо ми е ясно - правителството, президентът и опозицията ни се държат като баби по време на тая криза.
Австрия току-що обяви 90% спад в доставките на руски газ, гигантът Германия също се опасява. На Балканите ситуацията не е по-розова - Босна и Сърбия 50% спад (към ранния следобед), Хърватска и Румъния 75%. Това си е криза та стой та гледай. И наш'те вместо да мислят и действат по-отговорно и конкретно, те правят следното:
Сладкишев иска от Москва и Киев обективни данни, иска да изясни кой е виновен за това, че тука няма газ. Примрели са Москва и Киев за тебе, Сладкишка, само с теб ще се занимават сега да ти обясняват какво и защо. Те не искат да се срещнат помежду си въпреки молбите на ЕС, а при теб ще припкат на рапорт. Такъв тип информации можеш да изискаш много-много след като премине кризата, за да предотвратиш друга. Сега трябва просто да се накарат двете страни да се срещнат на преговори, а ти да си гледаш държавата и да мислиш как да ми пуснеш парното.
Първанов иска да пуска пак трети блок на АЕЦ "Козлодуй". Майко моя, не ви ли писна вече. Стига с тия блокове на "Козлодуй". Това е затворена книга и е добре за България да е така. Стига излагации пред Европа, не ви ли стига, че ви хванаха да крадете и ми спряха парите на мен заради вас?! Току някой се сети за тия блокове, когато няма какво друго да измисли. Мисли си, че те ще възбудят националното достойнство и това ще им покачи рейтинга. Електричество има предостатъчно в България, и за износ дори. Първанка, Първанка, как свърза руския газ с третия реактор...
Опозицията иска предоговаряне на условията по договора с Газпром. Да, условията наистина са лоши, благодарение на икономическия гении Овчарски, но сега ли е момента бе, джанъм? Дайте предложения за това как да ми пуснете парното - договора с Газпром ще го мислим след като мине кризата, за да се предотврати друга...
Ами ако ми спре топлата вода?
Австрия току-що обяви 90% спад в доставките на руски газ, гигантът Германия също се опасява. На Балканите ситуацията не е по-розова - Босна и Сърбия 50% спад (към ранния следобед), Хърватска и Румъния 75%. Това си е криза та стой та гледай. И наш'те вместо да мислят и действат по-отговорно и конкретно, те правят следното:
Сладкишев иска от Москва и Киев обективни данни, иска да изясни кой е виновен за това, че тука няма газ. Примрели са Москва и Киев за тебе, Сладкишка, само с теб ще се занимават сега да ти обясняват какво и защо. Те не искат да се срещнат помежду си въпреки молбите на ЕС, а при теб ще припкат на рапорт. Такъв тип информации можеш да изискаш много-много след като премине кризата, за да предотвратиш друга. Сега трябва просто да се накарат двете страни да се срещнат на преговори, а ти да си гледаш държавата и да мислиш как да ми пуснеш парното.
Първанов иска да пуска пак трети блок на АЕЦ "Козлодуй". Майко моя, не ви ли писна вече. Стига с тия блокове на "Козлодуй". Това е затворена книга и е добре за България да е така. Стига излагации пред Европа, не ви ли стига, че ви хванаха да крадете и ми спряха парите на мен заради вас?! Току някой се сети за тия блокове, когато няма какво друго да измисли. Мисли си, че те ще възбудят националното достойнство и това ще им покачи рейтинга. Електричество има предостатъчно в България, и за износ дори. Първанка, Първанка, как свърза руския газ с третия реактор...
Опозицията иска предоговаряне на условията по договора с Газпром. Да, условията наистина са лоши, благодарение на икономическия гении Овчарски, но сега ли е момента бе, джанъм? Дайте предложения за това как да ми пуснете парното - договора с Газпром ще го мислим след като мине кризата, за да се предотврати друга...
Ами ако ми спре топлата вода?
Saturday, 20 December 2008
Лондон на един дъх, насред спомени, в декемврийското слънце
Идвам отново в този гигантски, многолик и любим мой град. Огромен, пълен с енергия, пулсиращ от хора и случки, а в същото време така малък, съграден от множество миниатюрни светове, в които навлизаш и излизаш през броени минути.
В рамките на 36 часа в Лондон се видях с приятели в Ealing, свърших работата в Southwark на брега на Темза, която ми даде повод да замина, пих ейл с юпитата в City, пшеничена бира със старите журналя - пияндета на Fleet Street, видях церемония по дипломирането в стария ми университет London School of Economics, разходих се с тълпите по Piccadilly и Leicester Square и хвърлих един поглед на сградите на парламента в Westminster на свечеряване.
Кеф голям е този Лондон.
Беше благосклонен и ми даде хубаво време. Декемврийско косо слънце и лек вятър, леко хапещ студ от 2-3 градуса. Почвам обиколката от кметството при Tower Bridge. Предишната вечер, след почти 12 часа път от Люлин до Ealing в Западен Лондон, съм се видял със Савина, която ме приюти за една нощ при нея и съквартирантите й българи. Пихме по бира/вино в един типичен английски пъб. Ейл London Pride на Fuller’s и чилийско каберне. Сега обаче е обяд на следващия ден, аз съм си свършил работата в Southwark, и тръгвам на великия лондонски поход на спомените.
Пълно е с туристи и през декември. Едвам се разминавам с тях на Tower Bridge. После се спускам пред крепостта Tower of London. Американци, руснаци, жабоци, испанци, португалци. Наближавам City, едната квадратна миля в центъра, дала началото на Лондон, сега един от най-големите финансови центрове в света. Лондон се състои от 32 boroughs, или нещо като отделни градове със собствени кметства, парламенти и закони. Едва през 2000 година решават да създадат поста Mayor of London, кмет на цял Лондон, който да мисли за стратегическото развитие на целия град. City е един от 32-те малки града, както и Southwark, Ealing и Westminster, които споменах по-горе.
Вече е 13 ч. на обяд и юпитата са в обедна почивка, а аз точно навлизам в City. Тука сградите са огромни, лъскави, прекалено чисти и подредени. Отивам до сградата с форма на кисела краставичка, символа на City – The Gherkin, едно от творенията на сър Норман Фостър. Огромна е и луда. Чудя се как й мият прозорците въобще.
После се забивам в един безистен, който знам от преди. Безистен - разбирай огромен квартал със 7-8 етажни сгради, чиито улици са покрити със стъклени конструкции в керемидено-червено, има множество пъбове и ресторантчета, сладкарници и цветарници на приземните етажи и е фрашкано, ама фрашкано с юпита костюмари. Армии от еднотипни костюмарчета, излезли за обедната почивка да освободят напрежението, всеки изпиващ по 2-3 бири една след друга. Аз се включих в един пъб The Full Moon и вкарах един ейл Old Speckled Hen. После се пуснах със стадото към Bank of England, на път за St. Paul’s Cathedral. Върви се много, много в този Лондон. Обаче улиците са пълни с живот, калейдоскопа се сменя забързано, вените ти пулсират с тези на града и не усещаш колко километри си изминал пеш.
След St. Paul’s почва Fleet Street на запад към Leicester Square и Piccadilly, Trafalgar Square, Westminster. Fleet Street е известна с това, че преди всички редакции на по-големите вестници и всички евтини, но качествени пъбове, които да ги обслужват, са били тук. После медиините гиганти се преместват на изток, към Canary Wharf, но тук все още има редакции, сред които и ВВС Лондон. Тук е и една от най-старите кръчми в Лондон – Ye Old Cheshire Cheese, обновена за последно през 1667 г. след Големия пожар от 1666 г. Пия една пшенична бира от Cornwall и около мен са само журналя средна възраст. Явно са от съдебния ресор (Royal Courts of Justice са точно до Fleet Street), защото само за това дрънкат. Пият и те пшенична, много е добра. От нашите Болярка Weiss е подобна.
Отивам до London School of Economics, за да навляза още по-дълбоко в спомените. За моя изненада хващам церемония по дипломирането. Студенти с черни тоги и шапки с пискюли се снимат навсякъде, родителите гледат с умиление, голям ден. Викам си, две трети от тия след една година ще пият по три ейла в оня безистен в City, за да освободят стреса. Не знаят какво ги чака.
Тръгвам към Covent Garden, където обикновено има представления на улични артисти. Един пич жонглира с три къси меча и е насъбрал бая публика. През цялото време пуска майтапи и вкарва някакви допълнителни елементи в трика – току замахне като самурай, или превърти меча два пъти вместо един. Не ми се зацикля тука и продължавам на запад. По King Street се заглеждам за пореден път в хората наоколо. Лондончани се обличат по свой си някакъв стил, който е жив, развива се, изхвърля стари неща и добавя нови. В момента жените са луди по къси поли в стил 60-те, дори по-къси, и огромни шалове. Мъжете се носят с къси балтони, шалове, дънки и гуменки, Converse All Star или някакви семпли тип Adidas Gazelle или Asics Tiger. В City имаше костюмари само по риза или само по сако, без никаква връхна дреха, нищо че температурата беше 2-3 градуса. Имаше и хора по тениски навсякъде по улиците. Ненормалници.
Leicester Square, Piccadilly Circus, Trafalgar Square, Whitehall, Downing Street 10, Westminster, the Houses of Parliament, Big Ben… Банални гледки, които присъстват навсякъде по световните туристически каталози, но друго е като присъстват в съзнанието ти и провокират спомени. Хващам метрото до South Kensington, мястото, където живеех, докато учех в Лондон миналата година. Салонът на Maserati London е още тук, но има и промени. Няма го Burger King, но има нов ливански ресторант на негово място. Аукционната къща Christies и букмейкърите от William Hill са си тук и не мърдат. Колко ли пари изкарват в тоя богаташки квартал... Изпушвам една цигара пред старата къща, където живеех, и си тръгвам за Ealing. Със Савина пием по питие в местния пъб. Трябва да се боря утре с нощните автобуси в западен Лондон, защото полета ми с easyJet чак от Gatwick е супер рано, няма време за спане.
Трийсет и шест часа в предколеден Лондон минаха като 36 минути в София. Но нямаше много сън, имаше много спомени, гледки и deja vu, нови трипове и една затвърждаваща се хипотеза в моята глава – този град е един от най-хубавите на света.
В рамките на 36 часа в Лондон се видях с приятели в Ealing, свърших работата в Southwark на брега на Темза, която ми даде повод да замина, пих ейл с юпитата в City, пшеничена бира със старите журналя - пияндета на Fleet Street, видях церемония по дипломирането в стария ми университет London School of Economics, разходих се с тълпите по Piccadilly и Leicester Square и хвърлих един поглед на сградите на парламента в Westminster на свечеряване.
Кеф голям е този Лондон.
Беше благосклонен и ми даде хубаво време. Декемврийско косо слънце и лек вятър, леко хапещ студ от 2-3 градуса. Почвам обиколката от кметството при Tower Bridge. Предишната вечер, след почти 12 часа път от Люлин до Ealing в Западен Лондон, съм се видял със Савина, която ме приюти за една нощ при нея и съквартирантите й българи. Пихме по бира/вино в един типичен английски пъб. Ейл London Pride на Fuller’s и чилийско каберне. Сега обаче е обяд на следващия ден, аз съм си свършил работата в Southwark, и тръгвам на великия лондонски поход на спомените.
Пълно е с туристи и през декември. Едвам се разминавам с тях на Tower Bridge. После се спускам пред крепостта Tower of London. Американци, руснаци, жабоци, испанци, португалци. Наближавам City, едната квадратна миля в центъра, дала началото на Лондон, сега един от най-големите финансови центрове в света. Лондон се състои от 32 boroughs, или нещо като отделни градове със собствени кметства, парламенти и закони. Едва през 2000 година решават да създадат поста Mayor of London, кмет на цял Лондон, който да мисли за стратегическото развитие на целия град. City е един от 32-те малки града, както и Southwark, Ealing и Westminster, които споменах по-горе.
Вече е 13 ч. на обяд и юпитата са в обедна почивка, а аз точно навлизам в City. Тука сградите са огромни, лъскави, прекалено чисти и подредени. Отивам до сградата с форма на кисела краставичка, символа на City – The Gherkin, едно от творенията на сър Норман Фостър. Огромна е и луда. Чудя се как й мият прозорците въобще.
После се забивам в един безистен, който знам от преди. Безистен - разбирай огромен квартал със 7-8 етажни сгради, чиито улици са покрити със стъклени конструкции в керемидено-червено, има множество пъбове и ресторантчета, сладкарници и цветарници на приземните етажи и е фрашкано, ама фрашкано с юпита костюмари. Армии от еднотипни костюмарчета, излезли за обедната почивка да освободят напрежението, всеки изпиващ по 2-3 бири една след друга. Аз се включих в един пъб The Full Moon и вкарах един ейл Old Speckled Hen. После се пуснах със стадото към Bank of England, на път за St. Paul’s Cathedral. Върви се много, много в този Лондон. Обаче улиците са пълни с живот, калейдоскопа се сменя забързано, вените ти пулсират с тези на града и не усещаш колко километри си изминал пеш.
След St. Paul’s почва Fleet Street на запад към Leicester Square и Piccadilly, Trafalgar Square, Westminster. Fleet Street е известна с това, че преди всички редакции на по-големите вестници и всички евтини, но качествени пъбове, които да ги обслужват, са били тук. После медиините гиганти се преместват на изток, към Canary Wharf, но тук все още има редакции, сред които и ВВС Лондон. Тук е и една от най-старите кръчми в Лондон – Ye Old Cheshire Cheese, обновена за последно през 1667 г. след Големия пожар от 1666 г. Пия една пшенична бира от Cornwall и около мен са само журналя средна възраст. Явно са от съдебния ресор (Royal Courts of Justice са точно до Fleet Street), защото само за това дрънкат. Пият и те пшенична, много е добра. От нашите Болярка Weiss е подобна.
Отивам до London School of Economics, за да навляза още по-дълбоко в спомените. За моя изненада хващам церемония по дипломирането. Студенти с черни тоги и шапки с пискюли се снимат навсякъде, родителите гледат с умиление, голям ден. Викам си, две трети от тия след една година ще пият по три ейла в оня безистен в City, за да освободят стреса. Не знаят какво ги чака.
Тръгвам към Covent Garden, където обикновено има представления на улични артисти. Един пич жонглира с три къси меча и е насъбрал бая публика. През цялото време пуска майтапи и вкарва някакви допълнителни елементи в трика – току замахне като самурай, или превърти меча два пъти вместо един. Не ми се зацикля тука и продължавам на запад. По King Street се заглеждам за пореден път в хората наоколо. Лондончани се обличат по свой си някакъв стил, който е жив, развива се, изхвърля стари неща и добавя нови. В момента жените са луди по къси поли в стил 60-те, дори по-къси, и огромни шалове. Мъжете се носят с къси балтони, шалове, дънки и гуменки, Converse All Star или някакви семпли тип Adidas Gazelle или Asics Tiger. В City имаше костюмари само по риза или само по сако, без никаква връхна дреха, нищо че температурата беше 2-3 градуса. Имаше и хора по тениски навсякъде по улиците. Ненормалници.
Leicester Square, Piccadilly Circus, Trafalgar Square, Whitehall, Downing Street 10, Westminster, the Houses of Parliament, Big Ben… Банални гледки, които присъстват навсякъде по световните туристически каталози, но друго е като присъстват в съзнанието ти и провокират спомени. Хващам метрото до South Kensington, мястото, където живеех, докато учех в Лондон миналата година. Салонът на Maserati London е още тук, но има и промени. Няма го Burger King, но има нов ливански ресторант на негово място. Аукционната къща Christies и букмейкърите от William Hill са си тук и не мърдат. Колко ли пари изкарват в тоя богаташки квартал... Изпушвам една цигара пред старата къща, където живеех, и си тръгвам за Ealing. Със Савина пием по питие в местния пъб. Трябва да се боря утре с нощните автобуси в западен Лондон, защото полета ми с easyJet чак от Gatwick е супер рано, няма време за спане.
Трийсет и шест часа в предколеден Лондон минаха като 36 минути в София. Но нямаше много сън, имаше много спомени, гледки и deja vu, нови трипове и една затвърждаваща се хипотеза в моята глава – този град е един от най-хубавите на света.
Friday, 28 November 2008
Лисабон и Сараево в едно лято
Един поглед назад...
Лисабон е новото място за мен. Пристигам в август по дългия начин с евтините авиолинии. Взимам билет на easyJet през Лондон Гетуик. Жалко, че нямам време да се поразходя пак по този Лондон. Но ейлът е налице и на Гетуик и имам време да се отдам на спомени. В Лисабон излизам на летището и се чувствам като в небрано лозе. Учил съм португалски в суха класна стая последните осем месеца и като всеки новобранец се страхувам да проговоря.
В автобуса за центъра, който е на около 45 минути от летището, срамежливо питам един дядо на книжовен португалски къде да сляза за площад Росио. Получавам прекрасен, вежлив отговор, който обаче е на истински, не-книжовен португалски. Нищо не разбирам. Така си и знаех от гледането на Радио и телевизао де Португал по кабела – нищо, ама нищо не им разбирам на тия хора. Добре, че хората общуват с жестове.
.jpg)
Сараево е старото място за мен, където съм учил преди пет години. Два месеца след Лисабон, кацам на летището и полицаят на паспортна проверка само ми се усмихва и казва, „Добро дошао у Босну и Херцеговину!” Точно той ме е проверявал няколко пъти при пристигането ми в тази страна. Печатите и визите (доскоро изискваха визи за българи за БиХ) в паспорта ми за него само говорят – тоя е наш!...
В Лисабон намирам един нов свят, за който учебника по португалски се е опитал да ми загатне.
Няма да говоря за типичните архитектурни и културни красоти на града на река Тежо. За тях има гайдове.
По ред на номерата, има бира Сагреш, има бира Супербок от Порто, има риба треска, има много тъмнокожи от всички бивши колонии на Португалия – сегашните автономни архипелази Мадейра и Азорските острови, и Ангола, Мозамбик, Индонезия и щата Гоа в Индия. Голяма империя са били. Има супа от камък (супа от всичко), има гадни сладкиши пастеиш де ната (с които те се гордеят), има свинско с миди, бяло младо вино виньо верде, червено старо от областта Алентежо на юг, червено младо и старо от долините на реките Доуро и Дао на север, коктейл кайпириня от Бразилия, Байро Алто, най-лудия квартал на европейския континент, съперничи на Сохо в Лондон.
В Лисабон има книжарници с доста скъпи книги. Имам „Малкият принц” на португалски и дадох осем евро за него. Имам го на още няколко езика и ми е мания. Дадох и дванайсет евро за стихосбирка на Фернандо Песоа (за скромните ми познания – техният Пейо Яворов). Но Песоа го загубих на Байро Алто след много кайпирини.
В Сараево отивам до хотела, оставям си нещата, говоря с хората на почти роден език. Идва моят кръщелник Ранко, взима ме от хотела, и отиваме в едно кафе в Източно Сараево (там, където са сърбите – след войната от 1992-95, градът е малко или много разделен между Босненски мюсюлмани и сърби, понякъде хървати). Пием по една крушова ракия, после взимаме от централен сараевски хотел един приятел, мой състудент, който току що е дошъл от София по работа. Weedout. Излизаме по града и се наслаждаваме на най-невероятния цигански струнен оркестър, който изпълнява „севдалинки”, или класическите босненски народни песни. Сараевското пиво се лее, крушова ракия, танци, ври, кипи, добре дошли на Балканите!
В Лисабон имам среща с едни от най-милите ми приятели. Те са разпръснати по цял свят, както се пее в една песен на белградската рок легенда Баяга. Идват Камелия от София, Парис от Истанбул, бате Ексо от Дубай и Киро от София. Така сме се уговорили – всеки да прави, струва, но в началото на август да е в Лисабон. С някои се намираме на площад Росио, с други по случайност на Байро Алто. Глупавите телефони в един момент нямат и значение. Не е толкова голям Лисабон. Нощта е дълга и луда.
В Сараево отиваме на Врело Босне, изворите на река Босна, съвсем близо до града. Това е невeроятен природен парк от десетки малки извори, които на края се вливат в едно и образуват реката със същото име като държавата. Има мостчета на всеки десетина метра, на места водата е тиха, след два метра е бурна като от водопад, направо да се почудиш откъде това количество. Чиста е като сълза и те пълни с енергия. До изворите е планината Игман, едно от местата, където са се провели зимните олимпийски игри през 1984 г. Преди пет години, когато за последно бях на Врело Босне, в полите на Игман имаше табели „Внимание, мини!” Сега ги няма, явно вече са ги разчистили.
В Лисабон на другия ден отиваме на летището и взимаме кола под наем, форд фокус, големичък. Отиваме на запад, към брега на Атлантика. Спираме в селото Азеняш до Мар на брега, дивичко и поизоставено от туристите, не знам защо. Точно откриват Олимпийските игри в Пекин. Купуваме си от единствения хоремаг бири Сагреш и Супербок и две бутилки виньо верде. Жената на бара е около 40-50 годишна, но след моята поръчка на португалски поема и отговаря на чист английски на спътниците ми за техните поръчки. В това село Азеняш до Мар! Представете си в Голямо Осеново на отбивката за Банско да ви проговорят в хоремага на чист английски...
.jpg)
Купуваме си по нещо сладко, дискутираме с местните Олимпиадата. Изреждат се в точно този момент, вярвате или не, отборите на Португалия, САЩ и Бългрия. На България и на Португалия ни се струват минимални като бройка в сравнение с този на САЩ. После минават Германия. Огромен отбор, два пъти по-голям от САЩ. А после... после минават Китай.
В Сараево отиваме в моя любим джаз клуб Йеж (Таралеж). Уви, вече не е джаз клуб. Сега се слуша турбо-фолк, или югославската чалга. Икономиката, времената, нравите, нищото са променили това мое любимо място отпреди пет години. Партито е жестоко и в този си вариант, все пак кога бих отишъл на такова място в София. Запознаваме се със студенти от Сърбия. Това беше немислимо преди, след войната, да има сръбски студенти... Веселба е.
След Азеняш до Мар посещаваме най-западната точка на европейския континент. Казва се Кабо да Рока. На монумента издигнат на мястото, на ръба на високи стотина метра скали, посрещащи огромни сини вълни от вечерния Атлантик, оранжево-червеното слънце огрява изографисан цитат на стожера на португалската литература, Луиш де Камоиш: „Тук, където Земята свършва, и започва Морето...”
.jpg)
Накрая, след като се размислям за тези две пътешествия, имам чувството че, обратно, Лисабон е старото място за мен, а Сараево е новото.
Лисабон е новото място за мен. Пристигам в август по дългия начин с евтините авиолинии. Взимам билет на easyJet през Лондон Гетуик. Жалко, че нямам време да се поразходя пак по този Лондон. Но ейлът е налице и на Гетуик и имам време да се отдам на спомени. В Лисабон излизам на летището и се чувствам като в небрано лозе. Учил съм португалски в суха класна стая последните осем месеца и като всеки новобранец се страхувам да проговоря.
В автобуса за центъра, който е на около 45 минути от летището, срамежливо питам един дядо на книжовен португалски къде да сляза за площад Росио. Получавам прекрасен, вежлив отговор, който обаче е на истински, не-книжовен португалски. Нищо не разбирам. Така си и знаех от гледането на Радио и телевизао де Португал по кабела – нищо, ама нищо не им разбирам на тия хора. Добре, че хората общуват с жестове.
.jpg)
Сараево е старото място за мен, където съм учил преди пет години. Два месеца след Лисабон, кацам на летището и полицаят на паспортна проверка само ми се усмихва и казва, „Добро дошао у Босну и Херцеговину!” Точно той ме е проверявал няколко пъти при пристигането ми в тази страна. Печатите и визите (доскоро изискваха визи за българи за БиХ) в паспорта ми за него само говорят – тоя е наш!...
В Лисабон намирам един нов свят, за който учебника по португалски се е опитал да ми загатне.
Няма да говоря за типичните архитектурни и културни красоти на града на река Тежо. За тях има гайдове.
По ред на номерата, има бира Сагреш, има бира Супербок от Порто, има риба треска, има много тъмнокожи от всички бивши колонии на Португалия – сегашните автономни архипелази Мадейра и Азорските острови, и Ангола, Мозамбик, Индонезия и щата Гоа в Индия. Голяма империя са били. Има супа от камък (супа от всичко), има гадни сладкиши пастеиш де ната (с които те се гордеят), има свинско с миди, бяло младо вино виньо верде, червено старо от областта Алентежо на юг, червено младо и старо от долините на реките Доуро и Дао на север, коктейл кайпириня от Бразилия, Байро Алто, най-лудия квартал на европейския континент, съперничи на Сохо в Лондон.
В Лисабон има книжарници с доста скъпи книги. Имам „Малкият принц” на португалски и дадох осем евро за него. Имам го на още няколко езика и ми е мания. Дадох и дванайсет евро за стихосбирка на Фернандо Песоа (за скромните ми познания – техният Пейо Яворов). Но Песоа го загубих на Байро Алто след много кайпирини.
В Сараево отивам до хотела, оставям си нещата, говоря с хората на почти роден език. Идва моят кръщелник Ранко, взима ме от хотела, и отиваме в едно кафе в Източно Сараево (там, където са сърбите – след войната от 1992-95, градът е малко или много разделен между Босненски мюсюлмани и сърби, понякъде хървати). Пием по една крушова ракия, после взимаме от централен сараевски хотел един приятел, мой състудент, който току що е дошъл от София по работа. Weedout. Излизаме по града и се наслаждаваме на най-невероятния цигански струнен оркестър, който изпълнява „севдалинки”, или класическите босненски народни песни. Сараевското пиво се лее, крушова ракия, танци, ври, кипи, добре дошли на Балканите!
В Лисабон имам среща с едни от най-милите ми приятели. Те са разпръснати по цял свят, както се пее в една песен на белградската рок легенда Баяга. Идват Камелия от София, Парис от Истанбул, бате Ексо от Дубай и Киро от София. Така сме се уговорили – всеки да прави, струва, но в началото на август да е в Лисабон. С някои се намираме на площад Росио, с други по случайност на Байро Алто. Глупавите телефони в един момент нямат и значение. Не е толкова голям Лисабон. Нощта е дълга и луда.
В Сараево отиваме на Врело Босне, изворите на река Босна, съвсем близо до града. Това е невeроятен природен парк от десетки малки извори, които на края се вливат в едно и образуват реката със същото име като държавата. Има мостчета на всеки десетина метра, на места водата е тиха, след два метра е бурна като от водопад, направо да се почудиш откъде това количество. Чиста е като сълза и те пълни с енергия. До изворите е планината Игман, едно от местата, където са се провели зимните олимпийски игри през 1984 г. Преди пет години, когато за последно бях на Врело Босне, в полите на Игман имаше табели „Внимание, мини!” Сега ги няма, явно вече са ги разчистили.
В Лисабон на другия ден отиваме на летището и взимаме кола под наем, форд фокус, големичък. Отиваме на запад, към брега на Атлантика. Спираме в селото Азеняш до Мар на брега, дивичко и поизоставено от туристите, не знам защо. Точно откриват Олимпийските игри в Пекин. Купуваме си от единствения хоремаг бири Сагреш и Супербок и две бутилки виньо верде. Жената на бара е около 40-50 годишна, но след моята поръчка на португалски поема и отговаря на чист английски на спътниците ми за техните поръчки. В това село Азеняш до Мар! Представете си в Голямо Осеново на отбивката за Банско да ви проговорят в хоремага на чист английски...
.jpg)
Купуваме си по нещо сладко, дискутираме с местните Олимпиадата. Изреждат се в точно този момент, вярвате или не, отборите на Португалия, САЩ и Бългрия. На България и на Португалия ни се струват минимални като бройка в сравнение с този на САЩ. После минават Германия. Огромен отбор, два пъти по-голям от САЩ. А после... после минават Китай.
В Сараево отиваме в моя любим джаз клуб Йеж (Таралеж). Уви, вече не е джаз клуб. Сега се слуша турбо-фолк, или югославската чалга. Икономиката, времената, нравите, нищото са променили това мое любимо място отпреди пет години. Партито е жестоко и в този си вариант, все пак кога бих отишъл на такова място в София. Запознаваме се със студенти от Сърбия. Това беше немислимо преди, след войната, да има сръбски студенти... Веселба е.
След Азеняш до Мар посещаваме най-западната точка на европейския континент. Казва се Кабо да Рока. На монумента издигнат на мястото, на ръба на високи стотина метра скали, посрещащи огромни сини вълни от вечерния Атлантик, оранжево-червеното слънце огрява изографисан цитат на стожера на португалската литература, Луиш де Камоиш: „Тук, където Земята свършва, и започва Морето...”
.jpg)
Накрая, след като се размислям за тези две пътешествия, имам чувството че, обратно, Лисабон е старото място за мен, а Сараево е новото.
Subscribe to:
Posts (Atom)