Вчера неизвестен (все още) въоръжен мъж нахлу в офис на „Инвестбанк” в Сливен с цел обир и взе за заложници 5 или 6 служители на банката, след като опитът му да изземе пари беше осуетен от охраната. Тежко ранен след прострелване е охранителят Станчо Станчев, който се намира в болница. Към момента (12.10 ч.) всички заложници са поетапно освободени от похитителя, който е сам в офиса. Похитителят се отказа от искания откуп за заложниците по-рано сутринта днес, като има информация, че вече се разкайва за деянията си. Сведенията за самоличността му са противоречиви – от 66-годишен пенсионер то 27-годишен наркоман. Най-вероятно драмата ще приключи без повече жертви днес с предаването му на полицията.
Това, което ме стресна, е небивалият медиен интерес към събитието. Медиен интерес тип този, който се случва в един американски екшън, с камери на всички големи телевизии разположени на „бойното поле”, с директни включвания през няколко минути. Всеки момент очаквах да се появи и хеликоптер, както в „Преследването” с нашумелия напоследък антигерой Чарли Шийн. Интересът може би е оправдан, имайки предвид, че такава драма за първи път се случва в България. Опасенията ми са свързани с друго – да не би общественото внимание, което получава случая, да поблазни така или иначе шантавия ни и опростял, чалгиран народ и скоро някоя друга, и трета, и пета откачалка да опита да го привлече към себе си?
Психологията на народа ни към момент „второто десетилетие на 21-ви век” е достойна за докторски труд. Масата простее, мята се на пошлото, на яркото, на моментното задоволство. Има една абдикация от публичното, от общия интерес, в полза на един извратен индивидуализъм с много редки позитивни измерения (масовия отзив на интернет преброяването е един положителен пример – 44% от българите съзряха лична полза в това, изразена в недопускане на чужди хора в имота и не задължително стоене в къщи, но по този начин спестиха пари на държавата и показаха, че могат да се възползват от нововъведенията). Слуша се чалга и се гласува за Царя, Волен Сидеров и Бойко Борисов. Мнозинството пък въобще не гласуват, не съзират абсолютно никакво морално задължение да го правят.
Страхувам се този шум около сливенските заложници да не отприщи някой невидим воденичен камък в сложната душа на българина и да предизвика още такива казуси. Подобно на серията с отвличанията преди две години, само че по-аморфно, неорганизирано, спонтанно. Не искам да станем Америка на Балканите по отношение на банковите обири и стрелбите в училище (насилието в училищата също придобива стряскащи размери последните няколко години). Във всеки случай някак си съм склонен да търпя извратеността на народа, изразена в чалга, бойковци и сидеровци. Това е демокрацията. Да, има една прослойка от интелигентни хора в големите градове, една квази-средна класа, която е заложник на тази простащина – винаги техният кандидат губи на избори, нямат политическо представителство, но са активни. Но с това можем да се борим. А с простащина, избила в болно желание за медиен интерес и престъпления, на която случайни хора са заложници, не можем.
Thursday, 24 March 2011
Wednesday, 9 February 2011
Контрола
Вчера в метрото мина контрола. Минават към веднъж на месец, и то започнаха след свързването на двата лъча в един голям диаметър запад-изток, Люлин-Младост. Преди това се разчиташе само на входните автомати.
На разговорен български думата control има и мъжки, и женски род. Това е една от малкото такива. Другите не си ги спомням в момента. „Контрол” е ефективно упражнение на влияние върху действия на субект или върху територия. И софийска рок-група от 90-те. „Контрола” са инспекторите на „Столична компания за градски транспорт”, които ходят по рейсовете, трамваите и тролеите и проверяват софиянци дали са си платили превоза.
„Контролата” се държа забележително с мен и с останалите пътници вчера в метрото. Бяха много учтиви и се помолиха за документ за платен превоз, карта или билетче, на всеки пътник с искрено съжаление, че ни тормозят, а след като проверката бе осъществена, благодариха смирено и продължиха да вършат работата си. „Контролата” винаги се държи така в метрото. Не само там, във всички превозни средства. И не само сега, а откакто се помня. Някак си им е неудобно да ни притесняват. (Естествено, не говоря за фалшивите контрольори, групички от по 4-5 чичковци, които обикалят с цел глоба и „бомба” на тийнейджъри и беззащитни баби.) Чувстват се изпълнители на волята на закона, но в същото време имат уважение към нас.
„Контролът” са всички тези бюрократи зад гишета, които знаят как да ни стъжнят живота за броени минути. На тях ние трябва да им се молим и да сме незаслужено сервилни, за да получим заслужена услуга, въпреки че им плащаме заплатите. МВР, общините, митниците. „Контролът” са и тези, които народът избра да управляват. На тях, когато Народното събрание, върховният орган в републиката, им каже че не бива така с нарушаването на личната свобода, те казват „А к’во, искате Алексей Петров за вътрешен министър, така ли?”
Мислех си в метрото, че ако всички от „Контрол”-а станеха като тия от „Контрола”-та, може би в София щеше да е по-готино. И не само в София, и в другите градове. Другото, което си мислех, е как тия в метрото и в автобус 310, трамвай 2 и т.н. са извоювали уважението на „Контрола”-та, а тия в държавата България търпят тия от „Контрол”-а. Отговорът е, че пътниците в София не сме си избирали „Контролата”, нямаме подсъзнателна лична отговорност за това, че тя минава. Плащаме си за услугата и сме в позицията на контрол. А „Контролът” е избран легитимно. Колкото и да се мятат от партийка на партийка, българите си ги избраха и тия. На ви сега глобичка, селяни.
На разговорен български думата control има и мъжки, и женски род. Това е една от малкото такива. Другите не си ги спомням в момента. „Контрол” е ефективно упражнение на влияние върху действия на субект или върху територия. И софийска рок-група от 90-те. „Контрола” са инспекторите на „Столична компания за градски транспорт”, които ходят по рейсовете, трамваите и тролеите и проверяват софиянци дали са си платили превоза.
„Контролата” се държа забележително с мен и с останалите пътници вчера в метрото. Бяха много учтиви и се помолиха за документ за платен превоз, карта или билетче, на всеки пътник с искрено съжаление, че ни тормозят, а след като проверката бе осъществена, благодариха смирено и продължиха да вършат работата си. „Контролата” винаги се държи така в метрото. Не само там, във всички превозни средства. И не само сега, а откакто се помня. Някак си им е неудобно да ни притесняват. (Естествено, не говоря за фалшивите контрольори, групички от по 4-5 чичковци, които обикалят с цел глоба и „бомба” на тийнейджъри и беззащитни баби.) Чувстват се изпълнители на волята на закона, но в същото време имат уважение към нас.
„Контролът” са всички тези бюрократи зад гишета, които знаят как да ни стъжнят живота за броени минути. На тях ние трябва да им се молим и да сме незаслужено сервилни, за да получим заслужена услуга, въпреки че им плащаме заплатите. МВР, общините, митниците. „Контролът” са и тези, които народът избра да управляват. На тях, когато Народното събрание, върховният орган в републиката, им каже че не бива така с нарушаването на личната свобода, те казват „А к’во, искате Алексей Петров за вътрешен министър, така ли?”
Мислех си в метрото, че ако всички от „Контрол”-а станеха като тия от „Контрола”-та, може би в София щеше да е по-готино. И не само в София, и в другите градове. Другото, което си мислех, е как тия в метрото и в автобус 310, трамвай 2 и т.н. са извоювали уважението на „Контрола”-та, а тия в държавата България търпят тия от „Контрол”-а. Отговорът е, че пътниците в София не сме си избирали „Контролата”, нямаме подсъзнателна лична отговорност за това, че тя минава. Плащаме си за услугата и сме в позицията на контрол. А „Контролът” е избран легитимно. Колкото и да се мятат от партийка на партийка, българите си ги избраха и тия. На ви сега глобичка, селяни.
Friday, 4 February 2011
Istanbul
Kurukahveci Mehmet Efendi of Istanbul is the Bordeaux of Turkish-style, cezve-prepared coffee. Bosnian, Macedonian and Serbian versions are fruity values of the New World.
Sunday, 5 December 2010
Една синя, зимна тръпка в Белгия
Отидохме на мач на „сините” за два пълни дена, нощни изморителни полети, с не много очаквания, а видяхме една зимна Европа, едни хубави градове и едни хора, които са досущ като нас и мислят за доброто изкарване точно като нас. Може да звучи прекалено, но за първи път почувствах, че Желязната завеса е паднала и ние сме част от един континент.
Решението за гостуването на „Левски” в Гент беше взето единодушно още през септември. Евтините полети на WizzAir до Brussels Charleroi и фактът, че мачът беше точно между два полета (те по принцип са през ден), просто не ни остави причини за размисъл. Тръгваме аз и Исен, стари люлински левскари, видели гостувания от сорта на „Литекс” 1998-99 (равенства), „Нефтохимик” 1998 (загуба 0-3) и Пловдив (финалът за купата срещу „нафтата”, 2000, 0-2 за „сините”). Осемдесет евра на човек и си в столицата на Европа.
Летището „Шарлероа” е доста на юг от Брюксел, може би 70-80 км. Тръгва се от София в 6.00 и си там в 8.00. От 20 градуса на „София Враждебна” кацаме на -1 градус на „Брюксел Юг Шарлероа”. Сняг прехвърча и поляните наоколо са бели. Около 2/3 от самолета са сини фенове на групички. Има всякякви хора – студентчета, бизнесмени, туристи. Песни на „Левски” почват да ехтят в самолета при приближаването към Брюксел.
Хващаме влака за Брюксел, за да се потопим в този уникален град. На мен лично идеята да посетя този град никога не ми е хрумвала – асоциациите са „евробюрократи”, „скъпотия”, „изкуствен град” и т.н. Не е така. Градът не е нещо върховно, но си има своите моменти. Има типичните фламандски фасади и новите стъклени сгради, малките улички, адски скъпите и неимоверно евтините ресторанти, коледните базари с греяно вино, задушено зеле и картофи с бекон и сладкишите. Пробваме бретански стриди от Нант с бяло вино на един от тия базари. През цялото време търсим и намираме типични брюкселски местни кръчмета, които не са място за туристите, а за местните. Там пием бири trappist – Chimay и Duvel – и традиционни светли като Leffe и Jupiler (Leffe имат и блондове). Цените в тези локали са напълно приемливи – около 2.50 евра бирата и 7.50 евра ½ литър наливно френско вино. Хитът на Брюксел за нас беше едно Cafe du Theatre, еквивалент на „При писателите” от едно време в София – беше посетено от местни артисти любители на чашката, квартални двойки, раста маниаци и заблудени туристи като нас.
Прави ми впечатление, че в Брюксел по-говоримият език е френски. Макар че знам, че градът е разделен между валонската и фламандската част на Белгия, струва ми се, че френският царува там. Или може би само в центъра е така. Но имената на улиците и надписите по градския транспорт са и на двата езика. За първи път съм в град, в който всичко е на два езика. Живял съм в Сараево, бил съм в Мостар, Прищина. Те са разделени градове (или били са мултикултурни, но после са били разделени), но там езикът вече е станал жертва на географското разделение, което пък е следствие на политическо решение. В едната част на тези балкански градове се говори на единия език, в другата – на другия. В Брюксел на никой не му пука на кой език ще го заговориш. По-късно в Гент, който е навътре във Фландрия, попитах хората какво мислят за Белгия и за бъдещето й, предвид че нямат правителство вече с месеци и се говори за разпад на държавата. Всички казваха нещо от сорта на „Е да, ние винаги си имаме проблеми, но Белгия винаги ще съществува и ще бъде една от лидерите на Европа. Ще се разберат”. И това го казват фламандци, които според международните новини най-много искат да се цепят.
В Брюксел студът е труден за пренебрегване дори за балкански субекти като нас. Главната ни идея е разходки, разузнаване и снимки, но през един час, час и половина просто трябва да влезеш някъде за по чай.
Хостелът е почти като хотел. С тая ралика, че в общата баня душът е на принципа на умивалник на летище – натискаш един бутон, потича затоплена вода отгоре и след известно време пак трябва да натиснеш, защото спира автоматично. Но като цяло беше евтино (26 евра на човек за двойна стая, 18 за осморка), на много централно място и много чисто. На когото му се налага да ходи в Брюксел – казва се Sleep Well.
Пеша до гара Bruxelles Midi/Brussel Zuid на студа на другата сутрин. Чакат ни Гент и „сините” момчета! Взимаме по бира и се качваме на влака. Той минава през Аалст, домът на един отбор, който отстрани „Левски” в евротурнирите преди десетина години. Не вещае добре това, а и така се случи – паднахме от „Гент” с 0-1.
Но времето, прекарано в средновековния град Гент, си струваше. На най-големия студ, на 10 минути от гарата пеша, вече трябваше да се приютим някъде. И къде да попаднем – заведение на двама застаряващи фенове на Гент, съпрузи, на стената шалове и най-новия календар. Жената не знаеше английски, но мъжът беше истинския Странджата. Така ни се зарадваха, а и клиентите, че се завърза дълъг разговор, включващ история на „Левски”, история на „Гент”, история на футбола, разстояние София-Гент, времето, трамваи до центъра, трамваи до стадиона, “Good luck! –Good luck!” После се пуснахме по центъра, който през цялото време беше огласян от напевите на „сините”. Всички бяха на отделни групички и се радваха на предстоящия мач и на снега. Ние минахме през още няколко заведения, разпитваха ни с интерес, упътиха ни към стадиона. На стадиона беше пълно с левскари, смешани с местните по местните кръчми. И двата отбора са сини, и това като че ли имаше значение. Пиехме бира и обсъждахме, прогнозите варираха от 3-0 за „Гент” от тяхна страна до 0-2 от наша. Адски гостоприемни и свежи фенове. Възхищаваха ни се как може толкова много от нас да сме дошли на това време, на 3000 км от София. А на стадиона бяха левскари от София, от Франция, от Германия, Холандия...
След мача едни момчета студенти от Кьолн ни хвърлиха до Брюксел с кола. Нямаше нощни влакове и те един вид ни помогнаха. А в Брюксел попаднахме случайно на някакво интернационално парти. Две унгарки, уругвайци и местни, събрали се в едно студио и свирят на китара и ударни инструменти. Ние дочухме от улицата и почукахме на вратата. „ЕЕЕЕ случайни посетители, заповядайтееее!” И се почнаха песни, до сутринта, до самия ни полет. От Rolling Stones до Chambao. Слава богу, че успяхме да стигнем до „Шарлероа” на време в тая зима...
Пътувам постоянно по Европа и се срещам с всякакви хора, хем по работа, хем туристически трипове и гостита. Тази година така се случи, че не минават две седмици и пак съм на път за Лондон, Берлин, Париж, Виена, Белград, Сараево... Отношението на футболните запалянковци в Гент, които наистина чувстваха нужда да ни разпитват и ни възприемаха като рядка находка, и лудото спонтанно парти в Брюксел ме накараха да си помисля, че ние отдавна сме една Европа. Само все още тук не го осъзнаваме.
Решението за гостуването на „Левски” в Гент беше взето единодушно още през септември. Евтините полети на WizzAir до Brussels Charleroi и фактът, че мачът беше точно между два полета (те по принцип са през ден), просто не ни остави причини за размисъл. Тръгваме аз и Исен, стари люлински левскари, видели гостувания от сорта на „Литекс” 1998-99 (равенства), „Нефтохимик” 1998 (загуба 0-3) и Пловдив (финалът за купата срещу „нафтата”, 2000, 0-2 за „сините”). Осемдесет евра на човек и си в столицата на Европа.
Летището „Шарлероа” е доста на юг от Брюксел, може би 70-80 км. Тръгва се от София в 6.00 и си там в 8.00. От 20 градуса на „София Враждебна” кацаме на -1 градус на „Брюксел Юг Шарлероа”. Сняг прехвърча и поляните наоколо са бели. Около 2/3 от самолета са сини фенове на групички. Има всякякви хора – студентчета, бизнесмени, туристи. Песни на „Левски” почват да ехтят в самолета при приближаването към Брюксел.
Хващаме влака за Брюксел, за да се потопим в този уникален град. На мен лично идеята да посетя този град никога не ми е хрумвала – асоциациите са „евробюрократи”, „скъпотия”, „изкуствен град” и т.н. Не е така. Градът не е нещо върховно, но си има своите моменти. Има типичните фламандски фасади и новите стъклени сгради, малките улички, адски скъпите и неимоверно евтините ресторанти, коледните базари с греяно вино, задушено зеле и картофи с бекон и сладкишите. Пробваме бретански стриди от Нант с бяло вино на един от тия базари. През цялото време търсим и намираме типични брюкселски местни кръчмета, които не са място за туристите, а за местните. Там пием бири trappist – Chimay и Duvel – и традиционни светли като Leffe и Jupiler (Leffe имат и блондове). Цените в тези локали са напълно приемливи – около 2.50 евра бирата и 7.50 евра ½ литър наливно френско вино. Хитът на Брюксел за нас беше едно Cafe du Theatre, еквивалент на „При писателите” от едно време в София – беше посетено от местни артисти любители на чашката, квартални двойки, раста маниаци и заблудени туристи като нас.
Прави ми впечатление, че в Брюксел по-говоримият език е френски. Макар че знам, че градът е разделен между валонската и фламандската част на Белгия, струва ми се, че френският царува там. Или може би само в центъра е така. Но имената на улиците и надписите по градския транспорт са и на двата езика. За първи път съм в град, в който всичко е на два езика. Живял съм в Сараево, бил съм в Мостар, Прищина. Те са разделени градове (или били са мултикултурни, но после са били разделени), но там езикът вече е станал жертва на географското разделение, което пък е следствие на политическо решение. В едната част на тези балкански градове се говори на единия език, в другата – на другия. В Брюксел на никой не му пука на кой език ще го заговориш. По-късно в Гент, който е навътре във Фландрия, попитах хората какво мислят за Белгия и за бъдещето й, предвид че нямат правителство вече с месеци и се говори за разпад на държавата. Всички казваха нещо от сорта на „Е да, ние винаги си имаме проблеми, но Белгия винаги ще съществува и ще бъде една от лидерите на Европа. Ще се разберат”. И това го казват фламандци, които според международните новини най-много искат да се цепят.
В Брюксел студът е труден за пренебрегване дори за балкански субекти като нас. Главната ни идея е разходки, разузнаване и снимки, но през един час, час и половина просто трябва да влезеш някъде за по чай.
Хостелът е почти като хотел. С тая ралика, че в общата баня душът е на принципа на умивалник на летище – натискаш един бутон, потича затоплена вода отгоре и след известно време пак трябва да натиснеш, защото спира автоматично. Но като цяло беше евтино (26 евра на човек за двойна стая, 18 за осморка), на много централно място и много чисто. На когото му се налага да ходи в Брюксел – казва се Sleep Well.
Пеша до гара Bruxelles Midi/Brussel Zuid на студа на другата сутрин. Чакат ни Гент и „сините” момчета! Взимаме по бира и се качваме на влака. Той минава през Аалст, домът на един отбор, който отстрани „Левски” в евротурнирите преди десетина години. Не вещае добре това, а и така се случи – паднахме от „Гент” с 0-1.
Но времето, прекарано в средновековния град Гент, си струваше. На най-големия студ, на 10 минути от гарата пеша, вече трябваше да се приютим някъде. И къде да попаднем – заведение на двама застаряващи фенове на Гент, съпрузи, на стената шалове и най-новия календар. Жената не знаеше английски, но мъжът беше истинския Странджата. Така ни се зарадваха, а и клиентите, че се завърза дълъг разговор, включващ история на „Левски”, история на „Гент”, история на футбола, разстояние София-Гент, времето, трамваи до центъра, трамваи до стадиона, “Good luck! –Good luck!” После се пуснахме по центъра, който през цялото време беше огласян от напевите на „сините”. Всички бяха на отделни групички и се радваха на предстоящия мач и на снега. Ние минахме през още няколко заведения, разпитваха ни с интерес, упътиха ни към стадиона. На стадиона беше пълно с левскари, смешани с местните по местните кръчми. И двата отбора са сини, и това като че ли имаше значение. Пиехме бира и обсъждахме, прогнозите варираха от 3-0 за „Гент” от тяхна страна до 0-2 от наша. Адски гостоприемни и свежи фенове. Възхищаваха ни се как може толкова много от нас да сме дошли на това време, на 3000 км от София. А на стадиона бяха левскари от София, от Франция, от Германия, Холандия...
След мача едни момчета студенти от Кьолн ни хвърлиха до Брюксел с кола. Нямаше нощни влакове и те един вид ни помогнаха. А в Брюксел попаднахме случайно на някакво интернационално парти. Две унгарки, уругвайци и местни, събрали се в едно студио и свирят на китара и ударни инструменти. Ние дочухме от улицата и почукахме на вратата. „ЕЕЕЕ случайни посетители, заповядайтееее!” И се почнаха песни, до сутринта, до самия ни полет. От Rolling Stones до Chambao. Слава богу, че успяхме да стигнем до „Шарлероа” на време в тая зима...
Пътувам постоянно по Европа и се срещам с всякакви хора, хем по работа, хем туристически трипове и гостита. Тази година така се случи, че не минават две седмици и пак съм на път за Лондон, Берлин, Париж, Виена, Белград, Сараево... Отношението на футболните запалянковци в Гент, които наистина чувстваха нужда да ни разпитват и ни възприемаха като рядка находка, и лудото спонтанно парти в Брюксел ме накараха да си помисля, че ние отдавна сме една Европа. Само все още тук не го осъзнаваме.
Subscribe to:
Posts (Atom)