Вчера в метрото мина контрола. Минават към веднъж на месец, и то започнаха след свързването на двата лъча в един голям диаметър запад-изток, Люлин-Младост. Преди това се разчиташе само на входните автомати.
На разговорен български думата control има и мъжки, и женски род. Това е една от малкото такива. Другите не си ги спомням в момента. „Контрол” е ефективно упражнение на влияние върху действия на субект или върху територия. И софийска рок-група от 90-те. „Контрола” са инспекторите на „Столична компания за градски транспорт”, които ходят по рейсовете, трамваите и тролеите и проверяват софиянци дали са си платили превоза.
„Контролата” се държа забележително с мен и с останалите пътници вчера в метрото. Бяха много учтиви и се помолиха за документ за платен превоз, карта или билетче, на всеки пътник с искрено съжаление, че ни тормозят, а след като проверката бе осъществена, благодариха смирено и продължиха да вършат работата си. „Контролата” винаги се държи така в метрото. Не само там, във всички превозни средства. И не само сега, а откакто се помня. Някак си им е неудобно да ни притесняват. (Естествено, не говоря за фалшивите контрольори, групички от по 4-5 чичковци, които обикалят с цел глоба и „бомба” на тийнейджъри и беззащитни баби.) Чувстват се изпълнители на волята на закона, но в същото време имат уважение към нас.
„Контролът” са всички тези бюрократи зад гишета, които знаят как да ни стъжнят живота за броени минути. На тях ние трябва да им се молим и да сме незаслужено сервилни, за да получим заслужена услуга, въпреки че им плащаме заплатите. МВР, общините, митниците. „Контролът” са и тези, които народът избра да управляват. На тях, когато Народното събрание, върховният орган в републиката, им каже че не бива така с нарушаването на личната свобода, те казват „А к’во, искате Алексей Петров за вътрешен министър, така ли?”
Мислех си в метрото, че ако всички от „Контрол”-а станеха като тия от „Контрола”-та, може би в София щеше да е по-готино. И не само в София, и в другите градове. Другото, което си мислех, е как тия в метрото и в автобус 310, трамвай 2 и т.н. са извоювали уважението на „Контрола”-та, а тия в държавата България търпят тия от „Контрол”-а. Отговорът е, че пътниците в София не сме си избирали „Контролата”, нямаме подсъзнателна лична отговорност за това, че тя минава. Плащаме си за услугата и сме в позицията на контрол. А „Контролът” е избран легитимно. Колкото и да се мятат от партийка на партийка, българите си ги избраха и тия. На ви сега глобичка, селяни.
Wednesday, 9 February 2011
Friday, 4 February 2011
Istanbul
Kurukahveci Mehmet Efendi of Istanbul is the Bordeaux of Turkish-style, cezve-prepared coffee. Bosnian, Macedonian and Serbian versions are fruity values of the New World.
Sunday, 5 December 2010
Една синя, зимна тръпка в Белгия
Отидохме на мач на „сините” за два пълни дена, нощни изморителни полети, с не много очаквания, а видяхме една зимна Европа, едни хубави градове и едни хора, които са досущ като нас и мислят за доброто изкарване точно като нас. Може да звучи прекалено, но за първи път почувствах, че Желязната завеса е паднала и ние сме част от един континент.
Решението за гостуването на „Левски” в Гент беше взето единодушно още през септември. Евтините полети на WizzAir до Brussels Charleroi и фактът, че мачът беше точно между два полета (те по принцип са през ден), просто не ни остави причини за размисъл. Тръгваме аз и Исен, стари люлински левскари, видели гостувания от сорта на „Литекс” 1998-99 (равенства), „Нефтохимик” 1998 (загуба 0-3) и Пловдив (финалът за купата срещу „нафтата”, 2000, 0-2 за „сините”). Осемдесет евра на човек и си в столицата на Европа.
Летището „Шарлероа” е доста на юг от Брюксел, може би 70-80 км. Тръгва се от София в 6.00 и си там в 8.00. От 20 градуса на „София Враждебна” кацаме на -1 градус на „Брюксел Юг Шарлероа”. Сняг прехвърча и поляните наоколо са бели. Около 2/3 от самолета са сини фенове на групички. Има всякякви хора – студентчета, бизнесмени, туристи. Песни на „Левски” почват да ехтят в самолета при приближаването към Брюксел.
Хващаме влака за Брюксел, за да се потопим в този уникален град. На мен лично идеята да посетя този град никога не ми е хрумвала – асоциациите са „евробюрократи”, „скъпотия”, „изкуствен град” и т.н. Не е така. Градът не е нещо върховно, но си има своите моменти. Има типичните фламандски фасади и новите стъклени сгради, малките улички, адски скъпите и неимоверно евтините ресторанти, коледните базари с греяно вино, задушено зеле и картофи с бекон и сладкишите. Пробваме бретански стриди от Нант с бяло вино на един от тия базари. През цялото време търсим и намираме типични брюкселски местни кръчмета, които не са място за туристите, а за местните. Там пием бири trappist – Chimay и Duvel – и традиционни светли като Leffe и Jupiler (Leffe имат и блондове). Цените в тези локали са напълно приемливи – около 2.50 евра бирата и 7.50 евра ½ литър наливно френско вино. Хитът на Брюксел за нас беше едно Cafe du Theatre, еквивалент на „При писателите” от едно време в София – беше посетено от местни артисти любители на чашката, квартални двойки, раста маниаци и заблудени туристи като нас.
Прави ми впечатление, че в Брюксел по-говоримият език е френски. Макар че знам, че градът е разделен между валонската и фламандската част на Белгия, струва ми се, че френският царува там. Или може би само в центъра е така. Но имената на улиците и надписите по градския транспорт са и на двата езика. За първи път съм в град, в който всичко е на два езика. Живял съм в Сараево, бил съм в Мостар, Прищина. Те са разделени градове (или били са мултикултурни, но после са били разделени), но там езикът вече е станал жертва на географското разделение, което пък е следствие на политическо решение. В едната част на тези балкански градове се говори на единия език, в другата – на другия. В Брюксел на никой не му пука на кой език ще го заговориш. По-късно в Гент, който е навътре във Фландрия, попитах хората какво мислят за Белгия и за бъдещето й, предвид че нямат правителство вече с месеци и се говори за разпад на държавата. Всички казваха нещо от сорта на „Е да, ние винаги си имаме проблеми, но Белгия винаги ще съществува и ще бъде една от лидерите на Европа. Ще се разберат”. И това го казват фламандци, които според международните новини най-много искат да се цепят.
В Брюксел студът е труден за пренебрегване дори за балкански субекти като нас. Главната ни идея е разходки, разузнаване и снимки, но през един час, час и половина просто трябва да влезеш някъде за по чай.
Хостелът е почти като хотел. С тая ралика, че в общата баня душът е на принципа на умивалник на летище – натискаш един бутон, потича затоплена вода отгоре и след известно време пак трябва да натиснеш, защото спира автоматично. Но като цяло беше евтино (26 евра на човек за двойна стая, 18 за осморка), на много централно място и много чисто. На когото му се налага да ходи в Брюксел – казва се Sleep Well.
Пеша до гара Bruxelles Midi/Brussel Zuid на студа на другата сутрин. Чакат ни Гент и „сините” момчета! Взимаме по бира и се качваме на влака. Той минава през Аалст, домът на един отбор, който отстрани „Левски” в евротурнирите преди десетина години. Не вещае добре това, а и така се случи – паднахме от „Гент” с 0-1.
Но времето, прекарано в средновековния град Гент, си струваше. На най-големия студ, на 10 минути от гарата пеша, вече трябваше да се приютим някъде. И къде да попаднем – заведение на двама застаряващи фенове на Гент, съпрузи, на стената шалове и най-новия календар. Жената не знаеше английски, но мъжът беше истинския Странджата. Така ни се зарадваха, а и клиентите, че се завърза дълъг разговор, включващ история на „Левски”, история на „Гент”, история на футбола, разстояние София-Гент, времето, трамваи до центъра, трамваи до стадиона, “Good luck! –Good luck!” После се пуснахме по центъра, който през цялото време беше огласян от напевите на „сините”. Всички бяха на отделни групички и се радваха на предстоящия мач и на снега. Ние минахме през още няколко заведения, разпитваха ни с интерес, упътиха ни към стадиона. На стадиона беше пълно с левскари, смешани с местните по местните кръчми. И двата отбора са сини, и това като че ли имаше значение. Пиехме бира и обсъждахме, прогнозите варираха от 3-0 за „Гент” от тяхна страна до 0-2 от наша. Адски гостоприемни и свежи фенове. Възхищаваха ни се как може толкова много от нас да сме дошли на това време, на 3000 км от София. А на стадиона бяха левскари от София, от Франция, от Германия, Холандия...
След мача едни момчета студенти от Кьолн ни хвърлиха до Брюксел с кола. Нямаше нощни влакове и те един вид ни помогнаха. А в Брюксел попаднахме случайно на някакво интернационално парти. Две унгарки, уругвайци и местни, събрали се в едно студио и свирят на китара и ударни инструменти. Ние дочухме от улицата и почукахме на вратата. „ЕЕЕЕ случайни посетители, заповядайтееее!” И се почнаха песни, до сутринта, до самия ни полет. От Rolling Stones до Chambao. Слава богу, че успяхме да стигнем до „Шарлероа” на време в тая зима...
Пътувам постоянно по Европа и се срещам с всякакви хора, хем по работа, хем туристически трипове и гостита. Тази година така се случи, че не минават две седмици и пак съм на път за Лондон, Берлин, Париж, Виена, Белград, Сараево... Отношението на футболните запалянковци в Гент, които наистина чувстваха нужда да ни разпитват и ни възприемаха като рядка находка, и лудото спонтанно парти в Брюксел ме накараха да си помисля, че ние отдавна сме една Европа. Само все още тук не го осъзнаваме.
Решението за гостуването на „Левски” в Гент беше взето единодушно още през септември. Евтините полети на WizzAir до Brussels Charleroi и фактът, че мачът беше точно между два полета (те по принцип са през ден), просто не ни остави причини за размисъл. Тръгваме аз и Исен, стари люлински левскари, видели гостувания от сорта на „Литекс” 1998-99 (равенства), „Нефтохимик” 1998 (загуба 0-3) и Пловдив (финалът за купата срещу „нафтата”, 2000, 0-2 за „сините”). Осемдесет евра на човек и си в столицата на Европа.
Летището „Шарлероа” е доста на юг от Брюксел, може би 70-80 км. Тръгва се от София в 6.00 и си там в 8.00. От 20 градуса на „София Враждебна” кацаме на -1 градус на „Брюксел Юг Шарлероа”. Сняг прехвърча и поляните наоколо са бели. Около 2/3 от самолета са сини фенове на групички. Има всякякви хора – студентчета, бизнесмени, туристи. Песни на „Левски” почват да ехтят в самолета при приближаването към Брюксел.
Хващаме влака за Брюксел, за да се потопим в този уникален град. На мен лично идеята да посетя този град никога не ми е хрумвала – асоциациите са „евробюрократи”, „скъпотия”, „изкуствен град” и т.н. Не е така. Градът не е нещо върховно, но си има своите моменти. Има типичните фламандски фасади и новите стъклени сгради, малките улички, адски скъпите и неимоверно евтините ресторанти, коледните базари с греяно вино, задушено зеле и картофи с бекон и сладкишите. Пробваме бретански стриди от Нант с бяло вино на един от тия базари. През цялото време търсим и намираме типични брюкселски местни кръчмета, които не са място за туристите, а за местните. Там пием бири trappist – Chimay и Duvel – и традиционни светли като Leffe и Jupiler (Leffe имат и блондове). Цените в тези локали са напълно приемливи – около 2.50 евра бирата и 7.50 евра ½ литър наливно френско вино. Хитът на Брюксел за нас беше едно Cafe du Theatre, еквивалент на „При писателите” от едно време в София – беше посетено от местни артисти любители на чашката, квартални двойки, раста маниаци и заблудени туристи като нас.
Прави ми впечатление, че в Брюксел по-говоримият език е френски. Макар че знам, че градът е разделен между валонската и фламандската част на Белгия, струва ми се, че френският царува там. Или може би само в центъра е така. Но имената на улиците и надписите по градския транспорт са и на двата езика. За първи път съм в град, в който всичко е на два езика. Живял съм в Сараево, бил съм в Мостар, Прищина. Те са разделени градове (или били са мултикултурни, но после са били разделени), но там езикът вече е станал жертва на географското разделение, което пък е следствие на политическо решение. В едната част на тези балкански градове се говори на единия език, в другата – на другия. В Брюксел на никой не му пука на кой език ще го заговориш. По-късно в Гент, който е навътре във Фландрия, попитах хората какво мислят за Белгия и за бъдещето й, предвид че нямат правителство вече с месеци и се говори за разпад на държавата. Всички казваха нещо от сорта на „Е да, ние винаги си имаме проблеми, но Белгия винаги ще съществува и ще бъде една от лидерите на Европа. Ще се разберат”. И това го казват фламандци, които според международните новини най-много искат да се цепят.
В Брюксел студът е труден за пренебрегване дори за балкански субекти като нас. Главната ни идея е разходки, разузнаване и снимки, но през един час, час и половина просто трябва да влезеш някъде за по чай.
Хостелът е почти като хотел. С тая ралика, че в общата баня душът е на принципа на умивалник на летище – натискаш един бутон, потича затоплена вода отгоре и след известно време пак трябва да натиснеш, защото спира автоматично. Но като цяло беше евтино (26 евра на човек за двойна стая, 18 за осморка), на много централно място и много чисто. На когото му се налага да ходи в Брюксел – казва се Sleep Well.
Пеша до гара Bruxelles Midi/Brussel Zuid на студа на другата сутрин. Чакат ни Гент и „сините” момчета! Взимаме по бира и се качваме на влака. Той минава през Аалст, домът на един отбор, който отстрани „Левски” в евротурнирите преди десетина години. Не вещае добре това, а и така се случи – паднахме от „Гент” с 0-1.
Но времето, прекарано в средновековния град Гент, си струваше. На най-големия студ, на 10 минути от гарата пеша, вече трябваше да се приютим някъде. И къде да попаднем – заведение на двама застаряващи фенове на Гент, съпрузи, на стената шалове и най-новия календар. Жената не знаеше английски, но мъжът беше истинския Странджата. Така ни се зарадваха, а и клиентите, че се завърза дълъг разговор, включващ история на „Левски”, история на „Гент”, история на футбола, разстояние София-Гент, времето, трамваи до центъра, трамваи до стадиона, “Good luck! –Good luck!” После се пуснахме по центъра, който през цялото време беше огласян от напевите на „сините”. Всички бяха на отделни групички и се радваха на предстоящия мач и на снега. Ние минахме през още няколко заведения, разпитваха ни с интерес, упътиха ни към стадиона. На стадиона беше пълно с левскари, смешани с местните по местните кръчми. И двата отбора са сини, и това като че ли имаше значение. Пиехме бира и обсъждахме, прогнозите варираха от 3-0 за „Гент” от тяхна страна до 0-2 от наша. Адски гостоприемни и свежи фенове. Възхищаваха ни се как може толкова много от нас да сме дошли на това време, на 3000 км от София. А на стадиона бяха левскари от София, от Франция, от Германия, Холандия...
След мача едни момчета студенти от Кьолн ни хвърлиха до Брюксел с кола. Нямаше нощни влакове и те един вид ни помогнаха. А в Брюксел попаднахме случайно на някакво интернационално парти. Две унгарки, уругвайци и местни, събрали се в едно студио и свирят на китара и ударни инструменти. Ние дочухме от улицата и почукахме на вратата. „ЕЕЕЕ случайни посетители, заповядайтееее!” И се почнаха песни, до сутринта, до самия ни полет. От Rolling Stones до Chambao. Слава богу, че успяхме да стигнем до „Шарлероа” на време в тая зима...
Пътувам постоянно по Европа и се срещам с всякакви хора, хем по работа, хем туристически трипове и гостита. Тази година така се случи, че не минават две седмици и пак съм на път за Лондон, Берлин, Париж, Виена, Белград, Сараево... Отношението на футболните запалянковци в Гент, които наистина чувстваха нужда да ни разпитват и ни възприемаха като рядка находка, и лудото спонтанно парти в Брюксел ме накараха да си помисля, че ние отдавна сме една Европа. Само все още тук не го осъзнаваме.
Wednesday, 27 October 2010
Париж в пет кадъра
Pont de Bir-Hakeim. Десет вечерта. Сена тече тъмна бавно под мен, а на североизток се извисява Айфеловата кула. Осветена е в жълто-оранжево, но от време на време сребрист лъч пори небето хоризонтално от върха й, като стрелка на компас.
Айфеловата по принцип не е заветната ми цел, но това е първият ми момент на съзерцание след многочасов път от София. Бяхме предупредени от медийния поток за небивали стачки в Париж и Лион, но де факто нямаше никакъв проблем. Просто пътят от София до Париж е дълъг, дори и с Air France. От време на време преминава увеселително или транспортно корабче под мен. Париж е тих и отворен. По пътя от хотела до моста минавам покрай множество малки ресторантчета, в които парижани похапват и се наслаждават на хубаво вино. Невероятната култура на вечерния cool, това никой не може да им го отнеме.
Le River Palace. Това е корабче-ресторант, дебаркирало на Port Javel Haut. Тук е обядът, организиран като част от конференцията, която посещавам. Изведнъж Le River Palace тръгва на север по Сена. Около нас се сменят невероятните гледки на Париж, докато ни сервират френски специалитети с бургундско вино. Кулата, d’Orsay, Лувъра, мостовете...
Сервитьорките са като на модно дефиле, походка, маниери, едната е азиатка, две французойки, едната с черна къса коса, другата с руса дълга. Организаторът на конференцията обяснява на колежката ми по маса от Китай: “This is the EU’s soft power”.
Belleville. Дълга улица в североизточния Париж, но близо до Сена, успоредна на реката. Царството на различните култури и графитите.
Няма туристи и съм в стихията си – снимки под дъжда и изследване на малки непознати улички. Луц, приятелят на Искра, ми препоръча предишната вечер да мина оттук и съм му благодарен. Това е истинския Париж, този, който търсех още от София. След дълга разходка изпивам чаша Aveleda, младо португалско вино, в един португалски изоставен бар. Френските вина пробвам при всяка възможност, но сега Aveleda-та ми идва прекрасно.
Place d’Italie. Югоизточен Париж, на левия бряг на Сена. Наблюдавам как местните дядовци задълбочено играят петанк. Усмихват ми се като ги снимам, отвсякъде получавам Bonjour, bonjour!
После се пускам на юг по уличките и попадам на малко кафене с надпис Guinness над вратата. Вътре въодушевени парижани гледат ръгби мач от местното клубно първенство. Всичко е пълно, няма места на бара и затова питам парижаните може ли да седна на тяхната маса. Те си мислят, че съм англо-саксонец, и ме разпитват чрез парламентьора си – единствения говорещ англиийски техен другар – от кой ръгби отбор съм в Англия. Като разбират, че съм от България и обичам футбол, интересът им затихва. Възобновява се с пълна сила, след като почерпвам цялата маса с по едно питие. Цените са съвсем нормални в южен Париж. Навън бичи страшен дъжд и не ме пускат да си ходя, а трябва да си взема багажа от хотела вече...
Paris 11ème arrondissement. Пазарът е луд и претъпкан в тази слънчева, но студена неделя.
Хапваме хляб и кроасани с Искра, Луц, Емо и Милена и пийваме кафе в едно кафене до пазара. После се мушкаме в тълпата и купуваме грозде, смокини, фурми, сирена и пастет от маслини. В един бар до пазара се случва класиката за неделя по обед в Париж – огромна опашка за стриди. Току-що докарани от Нормандия, те се ядат сурови и се прокарват с Мускадет (бяло от долината на Лоара). Нареждаме се и ние. Наблюдавам как майсторът сръчно отваря стридите със специален инструмент, инсталиран на тезгяха пред външния бар. Вкусът на океана ме разтърсва. Напомня ми за Галисия. Това нещо е уникално... После следва Place des Vosges, Нотр Дам и RER B за „Шарл де Гол”.
Айфеловата по принцип не е заветната ми цел, но това е първият ми момент на съзерцание след многочасов път от София. Бяхме предупредени от медийния поток за небивали стачки в Париж и Лион, но де факто нямаше никакъв проблем. Просто пътят от София до Париж е дълъг, дори и с Air France. От време на време преминава увеселително или транспортно корабче под мен. Париж е тих и отворен. По пътя от хотела до моста минавам покрай множество малки ресторантчета, в които парижани похапват и се наслаждават на хубаво вино. Невероятната култура на вечерния cool, това никой не може да им го отнеме.
Le River Palace. Това е корабче-ресторант, дебаркирало на Port Javel Haut. Тук е обядът, организиран като част от конференцията, която посещавам. Изведнъж Le River Palace тръгва на север по Сена. Около нас се сменят невероятните гледки на Париж, докато ни сервират френски специалитети с бургундско вино. Кулата, d’Orsay, Лувъра, мостовете...
Сервитьорките са като на модно дефиле, походка, маниери, едната е азиатка, две французойки, едната с черна къса коса, другата с руса дълга. Организаторът на конференцията обяснява на колежката ми по маса от Китай: “This is the EU’s soft power”.
Belleville. Дълга улица в североизточния Париж, но близо до Сена, успоредна на реката. Царството на различните култури и графитите.
Няма туристи и съм в стихията си – снимки под дъжда и изследване на малки непознати улички. Луц, приятелят на Искра, ми препоръча предишната вечер да мина оттук и съм му благодарен. Това е истинския Париж, този, който търсех още от София. След дълга разходка изпивам чаша Aveleda, младо португалско вино, в един португалски изоставен бар. Френските вина пробвам при всяка възможност, но сега Aveleda-та ми идва прекрасно.
Place d’Italie. Югоизточен Париж, на левия бряг на Сена. Наблюдавам как местните дядовци задълбочено играят петанк. Усмихват ми се като ги снимам, отвсякъде получавам Bonjour, bonjour!
После се пускам на юг по уличките и попадам на малко кафене с надпис Guinness над вратата. Вътре въодушевени парижани гледат ръгби мач от местното клубно първенство. Всичко е пълно, няма места на бара и затова питам парижаните може ли да седна на тяхната маса. Те си мислят, че съм англо-саксонец, и ме разпитват чрез парламентьора си – единствения говорещ англиийски техен другар – от кой ръгби отбор съм в Англия. Като разбират, че съм от България и обичам футбол, интересът им затихва. Възобновява се с пълна сила, след като почерпвам цялата маса с по едно питие. Цените са съвсем нормални в южен Париж. Навън бичи страшен дъжд и не ме пускат да си ходя, а трябва да си взема багажа от хотела вече...
Paris 11ème arrondissement. Пазарът е луд и претъпкан в тази слънчева, но студена неделя.
Хапваме хляб и кроасани с Искра, Луц, Емо и Милена и пийваме кафе в едно кафене до пазара. После се мушкаме в тълпата и купуваме грозде, смокини, фурми, сирена и пастет от маслини. В един бар до пазара се случва класиката за неделя по обед в Париж – огромна опашка за стриди. Току-що докарани от Нормандия, те се ядат сурови и се прокарват с Мускадет (бяло от долината на Лоара). Нареждаме се и ние. Наблюдавам как майсторът сръчно отваря стридите със специален инструмент, инсталиран на тезгяха пред външния бар. Вкусът на океана ме разтърсва. Напомня ми за Галисия. Това нещо е уникално... После следва Place des Vosges, Нотр Дам и RER B за „Шарл де Гол”.
Subscribe to:
Posts (Atom)