В рамките на 36 часа в Лондон се видях с приятели в Ealing, свърших работата в Southwark на брега на Темза, която ми даде повод да замина, пих ейл с юпитата в City, пшеничена бира със старите журналя - пияндета на Fleet Street, видях церемония по дипломирането в стария ми университет London School of Economics, разходих се с тълпите по Piccadilly и Leicester Square и хвърлих един поглед на сградите на парламента в Westminster на свечеряване.
Кеф голям е този Лондон.
Беше благосклонен и ми даде хубаво време. Декемврийско косо слънце и лек вятър, леко хапещ студ от 2-3 градуса. Почвам обиколката от кметството при Tower Bridge. Предишната вечер, след почти 12 часа път от Люлин до Ealing в Западен Лондон, съм се видял със Савина, която ме приюти за една нощ при нея и съквартирантите й българи. Пихме по бира/вино в един типичен английски пъб. Ейл London Pride на Fuller’s и чилийско каберне. Сега обаче е обяд на следващия ден, аз съм си свършил работата в Southwark, и тръгвам на великия лондонски поход на спомените.
Пълно е с туристи и през декември. Едвам се разминавам с тях на Tower Bridge. После се спускам пред крепостта Tower of London. Американци, руснаци, жабоци, испанци, португалци. Наближавам City, едната квадратна миля в центъра, дала началото на Лондон, сега един от най-големите финансови центрове в света. Лондон се състои от 32 boroughs, или нещо като отделни градове със собствени кметства, парламенти и закони. Едва през 2000 година решават да създадат поста Mayor of London, кмет на цял Лондон, който да мисли за стратегическото развитие на целия град. City е един от 32-те малки града, както и Southwark, Ealing и Westminster, които споменах по-горе.
Вече е 13 ч. на обяд и юпитата са в обедна почивка, а аз точно навлизам в City. Тука сградите са огромни, лъскави, прекалено чисти и подредени. Отивам до сградата с форма на кисела краставичка, символа на City – The Gherkin, едно от творенията на сър Норман Фостър. Огромна е и луда. Чудя се как й мият прозорците въобще.
После се забивам в един безистен, който знам от преди. Безистен - разбирай огромен квартал със 7-8 етажни сгради, чиито улици са покрити със стъклени конструкции в керемидено-червено, има множество пъбове и ресторантчета, сладкарници и цветарници на приземните етажи и е фрашкано, ама фрашкано с юпита костюмари. Армии от еднотипни костюмарчета, излезли за обедната почивка да освободят напрежението, всеки изпиващ по 2-3 бири една след друга. Аз се включих в един пъб The Full Moon и вкарах един ейл Old Speckled Hen. После се пуснах със стадото към Bank of England, на път за St. Paul’s Cathedral. Върви се много, много в този Лондон. Обаче улиците са пълни с живот, калейдоскопа се сменя забързано, вените ти пулсират с тези на града и не усещаш колко километри си изминал пеш.
След St. Paul’s почва Fleet Street на запад към Leicester Square и Piccadilly, Trafalgar Square, Westminster. Fleet Street е известна с това, че преди всички редакции на по-големите вестници и всички евтини, но качествени пъбове, които да ги обслужват, са били тук. После медиините гиганти се преместват на изток, към Canary Wharf, но тук все още има редакции, сред които и ВВС Лондон. Тук е и една от най-старите кръчми в Лондон – Ye Old Cheshire Cheese, обновена за последно през 1667 г. след Големия пожар от 1666 г. Пия една пшенична бира от Cornwall и около мен са само журналя средна възраст. Явно са от съдебния ресор (Royal Courts of Justice са точно до Fleet Street), защото само за това дрънкат. Пият и те пшенична, много е добра. От нашите Болярка Weiss е подобна.
Отивам до London School of Economics, за да навляза още по-дълбоко в спомените. За моя изненада хващам церемония по дипломирането. Студенти с черни тоги и шапки с пискюли се снимат навсякъде, родителите гледат с умиление, голям ден. Викам си, две трети от тия след една година ще пият по три ейла в оня безистен в City, за да освободят стреса. Не знаят какво ги чака.
Тръгвам към Covent Garden, където обикновено има представления на улични артисти. Един пич жонглира с три къси меча и е насъбрал бая публика. През цялото време пуска майтапи и вкарва някакви допълнителни елементи в трика – току замахне като самурай, или превърти меча два пъти вместо един. Не ми се зацикля тука и продължавам на запад. По King Street се заглеждам за пореден път в хората наоколо. Лондончани се обличат по свой си някакъв стил, който е жив, развива се, изхвърля стари неща и добавя нови. В момента жените са луди по къси поли в стил 60-те, дори по-къси, и огромни шалове. Мъжете се носят с къси балтони, шалове, дънки и гуменки, Converse All Star или някакви семпли тип Adidas Gazelle или Asics Tiger. В City имаше костюмари само по риза или само по сако, без никаква връхна дреха, нищо че температурата беше 2-3 градуса. Имаше и хора по тениски навсякъде по улиците. Ненормалници.
Leicester Square, Piccadilly Circus, Trafalgar Square, Whitehall, Downing Street 10, Westminster, the Houses of Parliament, Big Ben… Банални гледки, които присъстват навсякъде по световните туристически каталози, но друго е като присъстват в съзнанието ти и провокират спомени. Хващам метрото до South Kensington, мястото, където живеех, докато учех в Лондон миналата година. Салонът на Maserati London е още тук, но има и промени. Няма го Burger King, но има нов ливански ресторант на негово място. Аукционната къща Christies и букмейкърите от William Hill са си тук и не мърдат. Колко ли пари изкарват в тоя богаташки квартал... Изпушвам една цигара пред старата къща, където живеех, и си тръгвам за Ealing. Със Савина пием по питие в местния пъб. Трябва да се боря утре с нощните автобуси в западен Лондон, защото полета ми с easyJet чак от Gatwick е супер рано, няма време за спане.
Трийсет и шест часа в предколеден Лондон минаха като 36 минути в София. Но нямаше много сън, имаше много спомени, гледки и deja vu, нови трипове и една затвърждаваща се хипотеза в моята глава – този град е един от най-хубавите на света.
