Лисабон и Сараево в едно лято

Един поглед назад...

Лисабон е новото място за мен. Пристигам в август по дългия начин с евтините авиолинии. Взимам билет на easyJet през Лондон Гетуик. Жалко, че нямам време да се поразходя пак по този Лондон. Но ейлът е налице и на Гетуик и имам време да се отдам на спомени. В Лисабон излизам на летището и се чувствам като в небрано лозе. Учил съм португалски в суха класна стая последните осем месеца и като всеки новобранец се страхувам да проговоря.

В автобуса за центъра, който е на около 45 минути от летището, срамежливо питам един дядо на книжовен португалски къде да сляза за площад Росио. Получавам прекрасен, вежлив отговор, който обаче е на истински, не-книжовен португалски. Нищо не разбирам. Така си и знаех от гледането на Радио и телевизао де Португал по кабела – нищо, ама нищо не им разбирам на тия хора. Добре, че хората общуват с жестове.

Сараево е старото място за мен, където съм учил преди пет години. Два месеца след Лисабон, кацам на летището и полицаят на паспортна проверка само ми се усмихва и казва, „Добро дошао у Босну и Херцеговину!” Точно той ме е проверявал няколко пъти при пристигането ми в тази страна. Печатите и визите (доскоро изискваха визи за българи за БиХ) в паспорта ми за него само говорят – тоя е наш!...

В Лисабон намирам един нов свят, за който учебника по португалски се е опитал да ми загатне.

Няма да говоря за типичните архитектурни и културни красоти на града на река Тежо. За тях има гайдове.

По ред на номерата, има бира Сагреш, има бира Супербок от Порто, има риба треска, има много тъмнокожи от всички бивши колонии на Португалия – сегашните автономни архипелази Мадейра и Азорските острови, и Ангола, Мозамбик, Индонезия и щата Гоа в Индия. Голяма империя са били. Има супа от камък (супа от всичко), има гадни сладкиши пастеиш де ната (с които те се гордеят), има свинско с миди, бяло младо вино виньо верде, червено старо от областта Алентежо на юг, червено младо и старо от долините на реките Доуро и Дао на север, коктейл кайпириня от Бразилия, Байро Алто, най-лудия квартал на европейския континент, съперничи на Сохо в Лондон.

В Лисабон има книжарници с доста скъпи книги. Имам „Малкият принц” на португалски и дадох осем евро за него. Имам го на още няколко езика и ми е мания. Дадох и дванайсет евро за стихосбирка на Фернандо Песоа (за скромните ми познания – техният Пейо Яворов). Но Песоа го загубих на Байро Алто след много кайпирини.

В Сараево отивам до хотела, оставям си нещата, говоря с хората на почти роден език. Идва моят кръщелник Ранко, взима ме от хотела, и отиваме в едно кафе в Източно Сараево (там, където са сърбите – след войната от 1992-95, градът е малко или много разделен между Босненски мюсюлмани и сърби, понякъде хървати). Пием по една крушова ракия, после взимаме от централен сараевски хотел един приятел, мой състудент, който току що е дошъл от София по работа. Weedout. Излизаме по града и се наслаждаваме на най-невероятния цигански струнен оркестър, който изпълнява „севдалинки”, или класическите босненски народни песни. Сараевското пиво се лее, крушова ракия, танци, ври, кипи, добре дошли на Балканите!

В Лисабон имам среща с едни от най-милите ми приятели. Те са разпръснати по цял свят, както се пее в една песен на белградската рок легенда Баяга. Идват Камелия от София, Парис от Истанбул, бате Ексо от Дубай и Киро от София. Така сме се уговорили – всеки да прави, струва, но в началото на август да е в Лисабон. С някои се намираме на площад Росио, с други по случайност на Байро Алто. Глупавите телефони в един момент нямат и значение. Не е толкова голям Лисабон. Нощта е дълга и луда.

В Сараево отиваме на Врело Босне, изворите на река Босна, съвсем близо до града. Това е невeроятен природен парк от десетки малки извори, които на края се вливат в едно и образуват реката със същото име като държавата. Има мостчета на всеки десетина метра, на места водата е тиха, след два метра е бурна като от водопад, направо да се почудиш откъде това количество. Чиста е като сълза и те пълни с енергия. До изворите е планината Игман, едно от местата, където са се провели зимните олимпийски игри през 1984 г. Преди пет години, когато за последно бях на Врело Босне, в полите на Игман имаше табели „Внимание, мини!” Сега ги няма, явно вече са ги разчистили.

В Лисабон на другия ден отиваме на летището и взимаме кола под наем, форд фокус, големичък. Отиваме на запад, към брега на Атлантика. Спираме в селото Азеняш до Мар на брега, дивичко и поизоставено от туристите, не знам защо. Точно откриват Олимпийските игри в Пекин. Купуваме си от единствения хоремаг бири Сагреш и Супербок и две бутилки виньо верде. Жената на бара е около 40-50 годишна, но след моята поръчка на португалски поема и отговаря на чист английски на спътниците ми за техните поръчки. В това село Азеняш до Мар! Представете си в Голямо Осеново на отбивката за Банско да ви проговорят в хоремага на чист английски...

Купуваме си по нещо сладко, дискутираме с местните Олимпиадата. Изреждат се в точно този момент, вярвате или не, отборите на Португалия, САЩ и Бългрия. На България и на Португалия ни се струват минимални като бройка в сравнение с този на САЩ. После минават Германия. Огромен отбор, два пъти по-голям от САЩ. А после... после минават Китай.

В Сараево отиваме в моя любим джаз клуб Йеж (Таралеж). Уви, вече не е джаз клуб. Сега се слуша турбо-фолк, или югославската чалга. Икономиката, времената, нравите, нищото са променили това мое любимо място отпреди пет години. Партито е жестоко и в този си вариант, все пак кога бих отишъл на такова място в София. Запознаваме се със студенти от Сърбия. Това беше немислимо преди, след войната, да има сръбски студенти... Веселба е.

След Азеняш до Мар посещаваме най-западната точка на европейския континент. Казва се Кабо да Рока. На монумента издигнат на мястото, на ръба на високи стотина метра скали, посрещащи огромни сини вълни от вечерния Атлантик, оранжево-червеното слънце огрява изографисан цитат на стожера на португалската литература, Луиш де Камоиш: „Тук, където Земята свършва, и започва Морето...”

Накрая, след като се размислям за тези две пътешествия, имам чувството че, обратно, Лисабон е старото място за мен, а Сараево е новото.