Ех, Анче, Анче, сещаш ли се за морето?
Има невероятен чар този Люлин, в който живея.
Днес отидох на гости на нашите и имаше прекрасен обяд. Ядохме риба змиорка и си говорихме хубави неща. Те също са в Люлин, на 15 мин от моя дом. След това си тръгнах с идеята да се подстрижа в едно дюкянче на Кооперативния пазар, където съм се подстригвал от малко дете. Там се подстригват много хора от Люлин.
Много ги тача ромите. Все пак, люлинско чедо съм си. Играли сме футбол от малки, много добри бяха. В дюкяна, който се държи от роми, атмосферата беше уникална, съботна. Имаше доста клиенти и трябваше да седна на едно от старите комунистически кресла да изчакам реда си. На телевизора вървеше телевизия "Планета". Някак си в тази атмосфера и това ти изглежда таман.
На стената под телевизора виси шал на "Миньор" (Перник). Нямаше го преди. Това пък откъде-накъде, си мисля. Докато чакам, се пресягам за вестника на масичката до мен. Вестник "За Люлин". Има си всичко за квартала. Спортната секция е за ФК "Люлин" и равенството им с "Хебър" (Пазарджик) в незнам си коя лига, рубрика "Люлинчанка" за дамите... По нещо за бат' Бойко и за метрото. Хартията на вестника е качествена, дори дизайнът е готин.
По едно време в дюкяна влиза жена, не е ромка, на средна възраст, черна коса, стойка - личи си, че едно време е била хубавица. Точно идва моят ред и сядам на стола. Моят бръснар, адаш, само ми поставя кърпата през врата и казва, обръщайки се към новодошлата, "Ееееех, Анче, Анче, къде се загуби..."
Жената, Анчето, срамежливо сяда на креслото. Настава оживление в целия дюкян. "Ех, Анче, Анче, спомняш ли си като се видехме на морето? Къща до къща бехме..."
Не спряха смеховете и задявките. Спомени, спомени... откъде, откога се знаят тези хора, си мисля...
Ставам, плащам си, "Чао - чао, до следващия път".
По пътя за вкъщи, в октомврийския следобед, виждам пред блоковете мързеливи кучета и котки, свити на кравай за следобеден сън. Кучета и котки заедно, това в Люлин е типична гледка.
