Херцеговина

Тръгваме от Сараево в седем и половина сутринта, неделя. Ранко ме взeма от хотела със зеления си голф четворка. Сглобяват се в Босна и са преобладаващата част от местния автопарк. Сложил е бяла раирана риза, по-официална отколкото обикновено съм свикнал да го виждам. Таня, приятелката му, дори е на токчета и в изпипан женски костюм.

Отиваме в Херцеговина и ще стана кръстник на Ранко, мой приятел от следването ми в Сараево преди няколко години. Таня е от Херцеговина. Близо до родния й град Требинье има чудна малка църквичка, построена върху основите на родната къща на Св. Васил Острожки Чудотворец. Там ще бъде кръщенето.

Никога не съм бил в провинциалната част на Херцеговина. Бил съм само в Мостар, който се води за столица на областта. Херцеговина е географска област, която обхваща южната част на държавата Босна и Херцеговина. Река Дрина я разделя на изток от Сърбия и Черна гора, на юг и запад е Хърватия. Требинье, най-големият град в Източна Херцеговина, е на 30 км от Дубровник и на 45 от Херцег Нови – може би най-красивите стари градчета на Адриатическо море.

Неретва

По пътя на юг от Сараево, малко преди Мостар, човек изведнъж разбира от само себе си, че е на различно място. Река Неретва ненадейно нахлува в пейзажа и те заставя да я гледаш, да я гледаш... Маслено зелен цвят, дълбок и леко мътен като изумруд. Наоколо белите скали, извисяващи се стотици метри над реката, оформят най-красивия каньон, който някога съм виждал. Да ме простят хората, живеещи в Искърското дефиле или край ждрелото на Ерма – Неретва и каньонът й са нещо повече от тези български красоти. Не мога да се отлепя от стъклото, нищо че съм виждал това няколко пъти преди четири години. Навън вали сърдит пролетен порой. Благовещение е, по Грегорианския календар, 25 март. Сръбската православна църква зачита Юлианския календар, и по него Благовещение е на 7 април. Аз казвам на Ранко, че и сам Бог иска да го кръсти. А от Сараево тръгнахме на слънце.

Има малки пещери над зелената вода, но не можеш да надникнеш в тях, защото колата се движи бързо. Има рибни ферми, предлагащи червена пъстърва и костур. Дъждът шиба по стъклото и аз си мисля, че никога няма да ми се удаде да видя Херцеговина точно в тази й светлина. Там по принцип има над триста слънчеви дни в годината.

Камък

Малко след Мостар се отделяме от пътя за Дубровник вляво, към Требинье. Изведнъж почва марсиански пейзаж, нещо невиждано за мен. В един момент се чудя дали Ранко и Таня не искат да ме отвлекат в страната на камъните и там да си и останем. Представете си стръмни склонове, подобни на южния склон на Стара планина или на Беласица при Петрич. Цветът им е кафяво-сив и повече от половината е скала. Сив камък и скала, извиращи от светло-кафявата почва. Растителността е само редки иглолистни храсти, които цъфтят в ярко жълто и зелено на върха си, и самотни кипариси, протягащи се към сивото мартенско небе. Невероятна красота. Искам да съм Ван Гог и да мога да нарисувам това нещо. На Таня това й е позната картинка и не се впечатлява, само от време на време ме поглежда смешно. Ранко, чистокръвен Сарайлия, е бил тук много пъти, но ми казва: „След като сега си видял Херцеговина, нищо повече в тая държава не ти трябва да видиш”. А аз седя на задната седалка и си мисля „Вояджър” ли се казваше първата сонда изпратена на Марс или как.

Толкова е пусто, че се съмнявам дали някога хора са живели на тази чудна земя. Ами то няма какво да отглеждаш, как да се прехранваш. На камъните?! Има от време на време малки долинки в основата на склоновете, доста плодородни, но са много малка част от цялата картинка. И въпреки това, през няколко минути пред погледа ми изскачат зидове от наредени камъни и останки от крепости. Явно едно време хората са си живели тук и дори са разпределяли територия. С камъни, естествено. Има и малки селца от по 5-6 къщи на пътя. Всичките къщи са от херцеговски камък, солидни, и има малки църквички. Православни. В източна Херцеговина доминират сърбите. Тя е част от Република Сръбска, която пък е част от държавата Босна и Херцеговина. Войната от 1992-95 раздели Босна и Херцеговина на Република Сръбска и Федерация на мюсюлманите и хърватите. Западна Херцеговина е предимно населена от хървати, католици.

Св. Васил Острожки

Дъждът продължава да шиба по стъклата, а ние вече сме в малкото селце Мърконьичи. Тук е роден сръбският православен светия и лечител Св. Васил Острожки Чудотворец. Напуска родните си земи през седемнадесети век, след като турците разрушават местния манастир Твърдош, в който е монах, и отива да служи в манастира Острог в Черна Гора, вграден в скалите над Адриатика. Мощите на Св. Васил имат чудотворната способност да лекуват. Има и други легенди за него. Едната гласи, че когато немците са обстрелвали скалите около манастира в Черна Гора през Втората световна война, снарядите само са се забивали в скалите и не са експлодирали. Друга казва, че по стръмния път нагоре към манастира, много опасен във всеки сезон на годината, никога не се е случвало нещастие. Трета легенда е, че монасите в Острог всяка сутрин сменят чорапите на Св. Васил в саркофага с мощите му, защото ги намират протъркани – цяла нощ е обикалял покоите на светата обител.

В Мърконьичи, родното му място в Херцеговина, над пътя се вее сръбското знаме – хоризонтални червена, синя и бяла ивици, в средата кръст с четири букви „С” във всеки квадрант. Значат „Само слога Србина спашава” – само единството спасява сърбина: нещо като нашето „Съединението прави силата”. Влизаме в църквичката и показвам на попа кръщелното си свидетелство, издадено от Българска патриаршия. Не можеш да станеш кръстник ако ти сам не си кръстен, естествено. Той поглежда, кара ме да прочета на глас написаното: „...получил светото кръщение и име Стефан...” за да се убеди, че точно това значи, и казва: „Куме, застани зад Ранко и повтаряй след мене...” Сърбите казват кум и на кръстник. От време на време, по време на церемонята, трябва да сложа ръка на рамото на Ранко: „Куме, стави десну руку на ньегово десно раме!” И така, след двайсетина минути, Ранко е кръстен, а аз съм кръстник. Дъждът е спрял. Хубаво е.

Планините над Дубровник

Купуваме две бутилки червено вино от местния херцеговски сорт блатина от прекрасния манастир Твърдош при Требинье, където Св. Васил Острожки първо е служил. Монасите сами си правят виното и то е доста популярно. Манастирът е изпълнен с около четирийсет войника от испанския контингент на ЕУФОР, мироопазващите сили на ЕС в Босна и Херцеговина. Не че има какво да опазват, ама си ги има още. И се възползват да обикалят и да гледат красоти. Напълно ги разбирам.

Купуваме едно кило домашно сирене на бучки от пазара в Требинье. Пазарът е точно като италианска пиаца. Купуваме маслини и херцеговско прошуто. Качваме се на голфа и поемаме към Дубровник. Няма да стигнем до самия Дубровник, защото моята босненска виза е single entry, т.е ако изляза от страната, няма да мога да вляза отново. А имам работа да върша в Сараево. Но Ранко намира едно прекрасно местенце точно преди границата, на билото на една планина, откъдето се виждат Дубровник и Цавтат, най-южният град на хърватския Адриатик. След това следват Черна Гора и нейният морски бисер Херцег Нови. Адриатическо море е тъмно-синьо и като че ли спокойно. Вълните се разбиват в скалите, разположени около островчетата между двата града. Едно парче пяна ми е като кораб и питам Ранко така ли е. Не е кораб май. Но на Таня й се вижда абсолютно същото нещо малко по-наляво, към Цавтат. „Там е корабът”, казва тя.

С кораб или без, блатината се лее и ни стопля. Сиренето е невероятно, има вкус на наше овче сирене, но малко престояло. Изведнъж пак почва дъжд. И спира. И пак почва. А Адриатика си стои долу и си се пени на малки корабчета.

Требинье

Връщаме се в Требинье. Палми, кипариси, мили хора. Симпатични заведения, които лятото са препълнени, а сега е неделя, Благовещение по българския календар, една обикновена мартенска неделя на Великия пост по сръбския, и е празно. Но си е Требинье. Река Требишньица си тече кротко под звездното небе, едни патици си плуват по нея и си отиват нанякъде. Много ми харесва този град. Отиваме на рожден ден на Анджела, племенницата на Таня. Става на две годинки. Пийваме домашна блатина с техните и хапваме сирене и прошуто. После се мотаме по града и пийваме крушова ракия в една дискотека. Ще спим при Спая, или Миодраг Спаич, приятел на Таня. Занимава се с разчистване на мини. Много от територията на Босна и Херцеговина още не е деминирана след войната и се работи по въпроса.

В понеделник се навираме в голфа и се устремяваме на север към Сараево. Пак вали. Гледам кафявите бърда наоколо, зелено-жълтите върхове на храстите, кипарисите, които устремено гледат нагоре. Камъните. Жегуля, Любинье, Столац, Мостар, Коньиц. Сега идва Ябланица, на Неретва. Тук Тито побеждава германците през 1943 г. Известната битка на Неретва. В момента Ябланица е популярна, защото тук се прави най-доброро агнешко месо на жар в цяла Босна и Херцеговина. Всеки, който тръгва от Сараево към морето или обратно, спира на пътя край Ябланица и хапва агнешко със зелена салата и варени картофи и пийва винце или Сараевско пиво.

След агнешкото пак тръгваме на север. Влизаме в столицата на Босна и Херцеговина. Имам ненормално отношение към Сараево. Понякога неистово го обичам, понякога просто искам да се махна от него. Най-хубаво ми е, когато се връщам в този град. Уморен съм и едва гледам. Бил съм кум все пак. Искам да се изкъпя, да си сипя чаша блатина, която съм си донесъл от Херцеговина, и да напиша това.